Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Искате ли нещо? Да не сте просякиня? — Тя неочаквано се обръща и ме поглежда подозрително.

— Не съм! — отвръщам шокирана аз. — Аз съм…

Не мога да й призна, че се крия зад нея.

— Тогава ме оставете на мира! — Тя се мръщи и се отдалечава към кафене „Коста“. Сърцето ми блъска в гърдите. Намирам се насред гарата. Грег Паркър е спрял на двайсетина метра от мен и продължава да говори по телефона.

Ако мръдна, ще ме забележи. Ако остана, където съм… пак ще ме види.

Неочаквано над нас се разнася шумно тракане и данните на таблото за заминаващите влакове се сменят. Група пътници, които сигурно са очаквали новата информация, грабват багажа си, вестниците, купени за из път, и се насочват към девети перон.

Без да се замислям, се смесвам с тях. Скрита съм в групата им и поддържам техния ритъм, докато крачат към девета платформа. Качвам се на влака заедно с останалите и минавам бързо през вагона.

Влакът потегля и аз се отпускам тежко на някаква седалка срещу семейство, накиприли се в тениски, купени от лондонския зоопарк. Усмихват ми се и незнайно как аз събирам сили и също им се усмихвам. Имам чувството, че съм попаднала случайно в този свят.

— Нещо за пиене? — Стар сбръчкан господин бута количка с напитки и ми се усмихва. — Топли и студени сандвичи, чай, кафе, безалкохолни, алкохолни.

— Последното, ако обичате. — Старая се да не личи колко съм отчаяна. — Двойно. Каквото и да е…

Никой не проверява билета ми. Никой не ме безпокои. Влакът се оказва някакъв експрес. Предградията преминават в поля, а влакът продължава да трополи нанякъде. Изпила съм три малки бутилчици джин, смесени с портокалов сок, доматен сок и шоколадово-млечна напитка. Ледената буца в стомаха ми е започнала да се топи. В момента имам чувството, че всички проблеми са много далече от мен.

Допуснах най-голямата грешка в кариерата си. Почти е сигурно, че вече съм без работа. Никога няма да бъда партньор.

И то заради една тъпа грешка.

Семейството от зоопарка са отворили пакетчета чипс. Предложиха ми да си взема и ме поканиха да се включа в играта, която започваха. Майката дори ме попита по работа ли пътувам или за развлечение.

Дори не й отговорих.

Сърцето ми се е поуспокоило, затова пък главата ме боли зверски. Седя, покрила очите си с длан, и се опитвам да се скрия от светлината.

— Дами и господа. — Кондукторът обяснява нещо по високоговорителите. — За съжаление… повреда… друг транспорт…

Не разбирам какво казва. Дори нямам представа накъде съм тръгнала. Ще изчакам следващата спирка, ще сляза от влака и тогава ще му мисля.

— „Стафида“ не се пише така — обяснява майката от зоопарка на едно от децата. В този момент влакът намалява и започва да спира. Вдигам поглед, за да видя името на гарата. Долно Ибъри. Всички си събират нещата и се канят да слязат.

Ставам и аз, също като робот. Тръгвам след семейството от зоопарка, излизам на гарата и се оглеждам. Застанала съм на миниатюрна провинциална гара, нагоре по пътя се вижда кръчма, наречена „Звънчето“. Пътят се вие и в двете посоки, а в далечината забелязвам ширналите се поля. Отстрани е спрял автобус и пътниците от влака се насочват към него.

Майката от зоопарка се обръща към мен и ми махва.

— Елате насам — опитва се да ми помогне тя. — Искате ли да пътувате с автобус до Глостър? До голямата гара?

От самата мисъл за автобус ми се повдига. Не искам да се качвам на никакъв автобус. Единственото, което ми трябва, е едно болкоуспокояващо. Имам чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне.

— Ами… не, благодаря. Тук ми е добре. — Усмихвам се и без да й дам възможност да каже още нещо, поемам по пътя, далече от автобуса.

Нямам представа къде се намирам. Нямам абсолютно никаква представа.

Телефонът в джоба ми започва да вибрира. Вадя го. Отново звъни Гай. Това е поне за трийсети път. Всеки път оставя съобщение с молба да му се обадя и пита дали съм получила имейлите му.

Не съм получила имейлите му. Бях така изперкала, че оставих миникомпютъра си на бюрото. В мен е само мобилният телефон. Започва отново да вибрира и аз оставам загледана в него още няколко минути. След това стомахът ми се свива от нерви, защото го вдигам към ухото си и включвам.

— Здравей. — Гласът ми е тънък и неуверен. — Аз съм.

— Саманта? — Гласът му прогърмява по линията. — Ти ли си? Къде си?

— Не знам. Трябваше да се махна. Аз… аз… бях шокирана…

— Саманта, не знам дали си получила съобщенията ми. Работата е там, че… — Той се колебае. — Всички знаят.