Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Всичко е… отлично поддържано — отвръщам аз, защото ми се струва, че тя очаква да чуе комплимент.

— Държим спалното бельо да се сменя всяка седмица. Трябва да е добре изгладено, разбира се. — Тя ме поглежда строго.

— Разбира се — кимам аз, за да прикрия объркването си. — Чудесна идея.

— Сега горния етаж! — Тя излиза от кухнята. Господи. Още ли има?

— От Лондон ли си, Саманта? — пита Еди Гайгър, докато се качваме по стълбите.

— Да.

— И работиш?

Сигурно пита от любезност и въпреки това в първия момент не мога да му отговоря. Не спирам да се чудя дали все още мога да разчитам на работата си?

— Да — отвръщам най-сетне аз. — Честно да ви кажа… не съм сигурна какво е положението в момента.

— По кое време работиш? — Триш се завърта, сякаш разговорът е станал безкрайно интересен.

— По всяко време. — Свивам рамене. — Свикнала съм да работя по цял ден, до късно вечер, понякога дори и през нощта.

Семейство Гайгър са изумени от думите ми. Хората наистина нямат представа какъв е животът на адвокатите.

— Случвало се е да работиш и през нощта? — Триш не може да повярва. — Сама ли?

— Заедно с останалия персонал. Остават всички, от които има нужда.

— Значи сте били… доста хора?

— Едва ли някой в Лондон разполага с повече персонал.

Триш и Еди се споглеждат. Тези хора са наистина много странни.

— Е, сигурно ще се зарадваш, че при нас е значително по-спокойно — усмихва се Триш. — Това е голямата спалня… втората спалня…

Докато минаваме по коридора, тя отваря и затваря врати, показва ми легла с колони и ръчно бродирани балдахини, а на мен главата започва да ми тежи още повече. Нямам представа какви хапчета ми даде, но с всяка изминала минута се чувствам по-странно.

— Това е зелената спалня… Както знаеш, нямаме нито деца, нито домашни любимци… Ти пушиш ли? — Пита неочаквано Триш и дръпва от цигарата си.

— Ами… не. Благодаря.

— Все едно. Нямаше да имаме нищо против дори да пушиш.

Слизаме по късо стълбище и аз се подпирам на стената, за да запазя равновесие, но тя като че ли се отдръпва.

— Добре ли си? — Еди ме хваща тъкмо преди да се строполя на земята.

— Май обезболяващите са доста силни… — мрънкам аз.

— Доста бързо действат… — Триш ме поглежда угрижено. — Да не би да си пила някакъв алкохол?

— Ами… да…

— А-ха. — Тя се мръщи. — Няма проблем, стига да не започнеш да халюцинираш. Тогава ще се наложи да повикаме лекар. А това… погледни само! — продължава тя и отваря със замах последната врата. — Това е за персонала.

Стаите в тази къща са огромни. Тази е колкото целия ми апартамент, стените са боядисани в някакъв светъл цвят, прозорците са обрамчени с камък и гледат към градината. Тук е поставено най-обикновеното легло в цялата къща — огромно, квадратно, застлано с бели ленени чаршафи.

В този момент изпитвам непреодолимо желание да се отпусна на него и да не мисля за абсолютно нищо.

— Чудесно — отвръщам любезно аз. — Стаята е… чудесна.

— Добре! — Еди плясва с ръце. — И така, Саманта. Получаваш работата!

Обръщам се към тях, а пред погледа ми е изплувала мъгла. Работа ли? Каква работа?

— Еди! — сопва се Триш. — Не можеш да й дадеш работата просто така! Все още не сме довършили интервюто!

Интервю ли?

Да не би да съм пропуснала нещо?

— Дори не сме й обяснили какви са задълженията й! — Триш продължава да се кара на Еди. — Не сме й описали всички подробности.

— Тогава ти й ги обясни, миличка! — отвръща Еди. Триш го поглежда вбесена и прочиства гърлото си.

— И така, Саманта — започва тя, вече по-официално. — Работата ти на икономка на пълен работен ден включва…

— Моля? — Зяпвам я неспособна да повярвам. Триш цъка отчаяно с език.

— Работата ти на икономка на пълен работен ден — започва отново тя, този път по-бавно — включва чистене на цялата къща, пране и готвене. Ще носиш униформа и ще се отнасяш с уважение и покорство…

Работата ми като какво… Тези хора да не би да са решили, че съм се явила на интервю за икономка?

В първия момент съм прекалено слисана, за да отговоря.

— …настаняване и храна — обяснява Триш. — Освен това можеш да разчиташ и на четири седмици почивка през годината.

— Каква е заплатата? — обажда се хитро Еди. — Повече ли ще й плащаме, отколкото на последното момиче?

В първия момент ми се струва, че Триш ще го убие на секундата.

— Много съжалявам, Саманта! — Преди дори да си отворя устата, тя дръпва Еди навън, хлопва вратата, след което се развихря шумен скандал.