Стивън Кинг: Проклятието

Беше му добра жена, помисли си той. От време на време в последните пет години, когато постоянното му напълняване наистина бе започнало да си личи, той бе обявявал диети и планове за гимнастика. Диетите се съпътствуваха от много измами. Един-два кренвирша рано следобед като добавка към киселото мляко на обеда или може би набързо излапани сандвич-два в събота, когато Хайди я нямаше заради някой търг или съседска разпродажба. Понякога дори се бе унижавал да опита и от отвратителните сандвичи, които се продаваха в малкия магазин за домашни потреби на километър и половина по-надолу по пътя — месото в тези сандвичи, след като преминеше през микровълновата печка, приличаше на печени парчета кожа и все пак не можеше да си спомни някога да не ги е изяждал докрай. Наистина обичаше бирата, това бе известно, но още повече обичаше да си похапва. Харесваше дувърските морски езици в някои от по-добрите нюйоркски ресторанти, но дори и да седеше пред телевизора, за да види прогнозата за времето, до него имаше пакетче „Доритос“ с малко миден сос отстрани.

С гимнастическите програми изкарваше понякога до една седмица, но тогава служебните му задължения се намесваха или просто загубваше интерес. Един комплект гири се мъдреха в ъгъла на мазето и събираха паяжини и ръжда. Те като че ли го укоряваха всеки път, като слезеше долу. Избягваше да ги гледа.

Така че стискаше корема си повече от обикновено и смело заявяваше на Хайди, че е отслабнал с пет кила и вече е 110. А тя кимваше и казваше, че много се радва да види разликата, разбира се, но през цялото време знаеше защото бе видяла празното пакетче (или пакетчета) „Доритос“ в боклука. А откакто Кънетикът възприе закона за връщане на неупотребените шишета и буркани, празните опаковки в кухненския килер будеха у него почти толкова силно чувство за вина, колкото и неизползуваните гири.

Виждаше го заспал и, още по-лошо, виждаше го и докато пикае. Не можеш да придърпаш корема си, когато пикаеш. От опит бе разбрал, че просто е невъзможно. Знаеше, че е отслабнал кило, най-много две. Човек може да заблуди съпругата си за някоя друга жена, поне за малко, но не и за килограмите си. Жена, която от време на време поема тежестта ти нощем, знае каква е тя. Но тя се усмихваше и казваше — разбира се, че изглеждаш по-добре, скъпи. Отчасти това може би не бе толкова похвално — затваряше му устата за цигарите й, но той не беше толкова глупав да вярва, че това е всичко или дори че е по-важната причина. По този начин му се позволяваше да запази самоуважението си.

— Били?

— Какво? — Откъснат за втори път от съня си, той я изгледа — малко развеселен и малко раздразнен.

— Как се чувствуваш?

— Идеално. Какъв е тоя въпрос — как се чувствуваш?

— Ами… понякога… казват, че непредвиденото отслабване може да е признак на нещо.

— Чувствувам се отлично. И ако не ме оставиш да спя, ще ти го докажа, като пак ти намачкам кокалите.

— Давай.

Той изпъшка. Тя се засмя. Скоро вече бяха заспали. И в съня му той и Хайди се връщаха от магазина, само че този път той знаеше, че е сън, знаеше какво ще се случи и искаше да й каже да спре онова, което правеше, че той трябва да съсредоточи цялото си внимание върху карането, тъй като съвсем скоро една стара циганка щеше да се стрелне между две паркирани коли — по-точно измежду жълто субаро и тъмнозелен файърбърд — и че тази старица щеше да носи евтини детски пластмасови шноли в сивеещата си рошава коса, нямаше изобщо да се огледа, а погледът й щеше да е отправен само напред. Искаше да каже на Хайди, че това е шансът му да върне всичко назад, да го промени, да го оправи.

Но не можеше да говори. Удоволствието отново се събуди от допира на пръстите й, отначало закачливи, после по-сериозни (пенисът му се втвърди и той леко обърна глава при металното щракане на ципа му, който се разкопчаваше зъб след зъб); удоволствието тревожно се смесваше с чувството за ужасна неизбежност. Сега видя пред себе си жълтото субаро, паркирано зад зеления файърбърд с бялата състезателна ивица. А помежду тях проблесна чуждият цвят, по-ярък и по-жизнен от всяка автомобилна боя, нанесена в Детройт или в сервиза на Тойота. Опита се да извика — Престани, Хайди! Това е тя! Ще я убия отново, ако не престанеш. Моля ти се, Господи, не! Моля ти се, мили Боже, не!

Но фигурата излезе между двете коли. Халек се опитваше да махне крака си от газта и да го премести на спирачката, но той изглеждаше залепен на мястото си и натискаше с ужасяваща, необратима сила. Безумното приближаване на неизбежното, диво си помисли, като се опитваше да извърти кормилото, но то също не го слушаше. Кормилото бе заключено и блокирало. Тогава се опита да се подготви за удара, а циганската глава се обърна и пред него не стоеше старицата, о, не, а циганинът със скапания нос. Само че очите му ги нямаше. В мига преди олдсмобилът да го удари и да го повали, Халек видя празните, взиращи се очни ябълки. Устните на стария циганин се разтегнаха в неприлична усмивка — старинен полумесец под изгнилия ужас на носа му.