Стивън Кинг: Проклятието

Внесе вестника, отвори го на спортната страница и си изяде бекона. Беше се увлякъл от боксовите резултати, когато Хайди му донесе още едно парче кейк, намазано с масло.

Халек го изяде почти без да се усети.

В града едно дело за щети, което се влачеше вече повече от три години — очакваше го да се влачи под една или друга форма и през следващите три-четири години, — неочаквано и удовлетворително приключи тая сутрин, когато ищецът се съгласи, по време на едно от оттеглянията на съда, да приеме сума, която бе направо удивително ниска. Халек, без да губи време, накара този ищец, производител на бои от Шенъктейди, и своя клиент да подпишат помирително писмо в стаята на съдията. Адвокатът на ищеца, видимо смутен, не вярваше на очите си, когато клиентът му, президент на компанията за бои „Успех“, подписваше шестте екземпляра от писмото, а съдебният чиновник с лъскава плешива глава ги заверяваше един след друг. Били седеше тихо, с прибрани в скута ръце, и изпитваше чувството, че е получил голямата награда от нюйоркската лотария. До обед всичко, освен шума, бе приключило.

Били отиде с клиента си в ресторанта „О’Лънис“, поръча за него шивас във водна чаша и мартини за себе си, а после звънна вкъщи на Хайди.

— Моухонк — обяви той, когато тя вдигна телефона.

Беше живописен курорт в горната част на щата Ню Йорк, където бяха прекарали медения си месец като подарък от родителите на Хайди преди много, много време. И двамата бяха обикнали мястото и оттогава бяха прекарали две от ваканциите си там.

— Какво?

— Моухонк — повтори той. — Ако не искаш да дойдеш, ще поканя Джилиан от службата.

— Не, няма да я поканиш! Какво е това, Били?

— Искаш да дойдеш или не?

— Разбира се, че искам! Този уикенд ли?

— Утре, ако успееш да накараш госпожа Бийн да дойде и да наглежда Линда, да се грижи за прането и да не допуска оргии пред телевизора в хола. И ако…

Но пищенето на Хайди временно бе отклонило мисълта му: „Спечелил си делото, Били! Изпаренията от боята, нервния припадък, епизодът с психозата и…“

— Канли ще си плати. Всъщност Канли вече си е платил. След четиринайсет години, загубени в съдебната зала, и дългите правни тълкувания без всякакъв смисъл, мъжът ти най-накрая спечели в полза на добрите момчета. Ясно, окончателно и несъмнено. Канли си плати и аз се чувствувам повече от отлично.

— Били! Боже! — Тя отново пищеше, но този път така силно, чак телефонът запращя. Били усмихнат отдалечи слушалката от ухото си. — Колко получава твоят клиент?

Били назова цифрата и този път трябваше да държи слушалката настрани почти пет секунди.

— Линда ще има ли нещо против, ако отидем за пет дни на почивка, как мислиш?

— След като ще може да стои до един часа през нощта и да гледа нощната програма на телевизията и след като ще може да покани Джорджа Дийвър, а двете да си говорят за момчета, докато се тъпчат с шоколадовите ми бонбони? Шегуваш ли се? Дали там ще е студено по това време на годината, Били? Искаш ли да ти взема зелената жилетка? Искаш ли си анурака или дънковото яке? Или и двете? Искаш ли…

Каза й да прецени сама и се върна при клиента си. Той вече бе преполовил огромната си чаша шивас и искаше да му разказва полски вицове. Клиентът изглеждаше като ударен с чук. Халек пиеше мартинито си и с половин ухо слушаше известните смешки за полски дърводелци и полски ресторанти, докато умът му весело се рееше другаде. От делото можеше да има значителни последствия; все още бе рано да се каже, че ще промени кариерата му, макар да бе възможно. Можеше и да стане. Не беше лошо за дело от този тип, подобни дела големите фирми водят безплатно като проява на благотворителност. Можеше да значи, че…

… първият удар запраща Хайди напред и за миг тя го стисва; той смътно усеща болката в слабините си. Подскачането на колата е достатъчно силно, за да накара автомата на предпазния й колан да се заключи. Бликва кръв — капки с размера на монети — и потича по предното стъкло като червен дъжд. Не е имала време дори да изписка; ще пищи по-късно. Той дори не успява да осъзнае какво става. Ще започне да осъзнава едва при втория удар. И той…

… погълна останалото си мартини на една глътка. Очите му се насълзиха.

— Да не ви е лошо? — запита клиентът му, Дейвид Дъганфилд.

— По-добре съм, отколкото можеш да си представиш — успокои го Били и се пресегна към него. — Поздравявам те, Дейвид.

Нямаше да мисли за нещастния случай, нямаше да мисли и за циганина със скапания нос. Добър човек беше той — това личеше от силното ръкостискане на Дъганфилд и от уморената му, малко глупава усмивка.