Стивън Кинг: Проклятието

Уестпорт. Саутпорт. Почти си е вкъщи. Наведе се пак, за да претърси шкафчето… Аха! Ето едно само донякъде изядено пакетче фъстъци от самолетните линии. Остарели са, но могат да се ядат. Били Халек започна да ги дъвче, макар че и те, както и „Туинкис“, не му се услаждаха.

Той и Джинели си бяха разменяли коледни картички в течение на годините и понякога се срещаха на вечеря в „Тримата братя“.

В резултат от онова, което Джинели безстрастно наричаше „свои правни проблеми“, вечерите престанаха. Причина беше донякъде и Хайди — тя се бе превърнала в заядливка от световна класа, когато ставаше дума за Джинели, но частично бе допринесъл и Джинели.

— По-добре да не идваш насам известно време — беше казал той на Били.

— Какво? Защо? — невинно бе запитал Били, като че ли не бяха се карали вкъщи за същото нещо предната вечер.

— Защото, според другите хора, аз съм гангстер — бе отвърнал Джинели. — Младите адвокати, които поддържат връзки с гангстери, не правят кариера, Уилям, и в това е същността на въпроса — да не си цапаш ръцете и да вървиш напред.

— Това, значи, е въпросът, а?

Джинели се бе усмихнал странно:

— Е… има и някои други неща.

— Например?

— Уилям, надявам се никога да не се наложи да откриеш. И обаждай се, да пием по едно еспресо от време на време. Ще си поговорим и ще се посмеем. Обаждай се, това е всичко.

Така че той бе поддържал връзка и се бе отбивал понякога (макар че, призна пред себе си, като завиваше по изхода от магистралата към Феървю, промеждутъците ставаха все по-дълги и по-дълги), а когато се изправи пред нещо, което можеше да се превърне в обвинение за транспортно убийство по непредпазливост, Джинели беше първият човек, за когото си помисли.

Но добрият стар мераклия за цици Кари Росингтън се погрижи за това, прошепна вътрешният му глас. Така че сега защо мислиш за Джинели? Моухонк — ето какво трябва да те вълнува. И Дейвид Дъганфилд, чийто случай показва, че добрите момчета не винаги остават последни. Както и свалянето на още няколко килограма.

Но като зави в алеята към къщите, откри, че мисли за думите на Джинели: Уилям, надявам се никога да не се наложи да откриеш.

Какво да открие? Били се чудеше, а после Хайди излетя от входната врата да го целуне и за момента Били забрави всичко.

Беше третата им вечер в Моухонк и току-що се бяха любили. За шести път от три дни — шеметна промяна в сравнение със спокойния им ритъм от два пъти седмично. Били лежеше до нея и се радваше на топлината й, на уханието на парфюма й, „Анаис Анаис“, примесено с чистата й пот и мириса от секса. За миг в съзнанието му се появи неприятна асоциация и той съзря циганката тъкмо преди олдсмобилът да я удари. Счу му се, че се разбива бутилка „Перие“. После видението изчезна.

Претърколи се към жена си и силно я прегърна.

Тя отговори на прегръдката му с едната си ръка, а свободната си длан плъзна по хълбока му.

— Знаеш ли — промълви тя, — ако още веднъж си изкарам ума, ще остана без ум.

— Това е легенда — усмихна се Били.

— Че можеш да си изкараш ума?

— Не. Това е вярно. Легендата е, че губиш тези мозъчни клетки завинаги. Ако просто си изкарваш ума, той пак се връща.

— Да, говориш си ти, говориш си.

Тя се сгуши по-удобно в прегръдките му. Ръката й се отдели от хълбока му, докосна леко и с любов пениса му, поигра си с вълмото пубически косъмчета (миналата година той тъжно се стресна, като видя първите сиви косми там, в това, което баща му наричаше Адамовия гъсталак), а после се плъзна по долната част на корема му.

Изведнъж се повдигна на лакти, като малко го стресна. Още не бе заспал, но вече се унасяше.

— Ти наистина си отслабнал!

— А?

— Били Халек, ти си по-мършав!

Той плясна корема си, който понякога наричаше „къщата, построена от Будвайзер“, и се засмя:

— Не много. Все още изглеждам като единствения бременен в седмия месец мъж на света.

— Все още си едър, но не колкото беше. Аз знам. Мога да преценя. Кога за последен път се претегли?

Той се замисли. Беше сутринта, когато Канли реши да плати. Беше свалил килограмите си на 113.

— Казах ти, че съм отслабнал две кила, не помниш ли?

— Добре, претегли се отново утре сутринта — помоли го тя.

— В банята няма кантарче — с удоволствие отбеляза Халек.

— Шегувах се.

— Не. Моухонк е цивилизовано място.

— Ще намерим някъде.

Беше започнал отново да се унася.

— Щом искаш, разбира се.

— Искам.