Стивън Кинг: Проклятието

Ако бе чула неговото ахване, каза си по-късно Халек, без съмнение би си помислила, че се дължи на цифрата, показана от теглилката — дори с всичките му дрехи и с швейцарското военно ножче в джоба на панталоните, дори и с щедрата моухонкса закуска в стомаха му, линията беше спряла точно върху 107 килограма. Бе загубил шест кила от деня, когато Канли бе уредил сметката си вън от съда.

Но не теглото го накара да ахне, а съдбата му. С плъзгането си долната пластинка не бе разкрила ФИНАНСОВОТО ВИ ПОЛОЖЕНИ ЩЕ СЕ ПОДОБРИ, ЩЕ ВИ ПОСЕТЯТ СТАРИ ПРЯТЕЛИ или НЕ ИЗБЪРЗВАЙТЕ С ВАЖНИТЕ РЕШЕНИЯ.

Виждаше се една-единствена черна дума — „ПО-СЛАБ.“

През по-голямата част от обратния път към Феървю мълчаха; Хайди беше на кормилото, докато дойдоха на трийсетина километра от Ню Йорк и движението нарасна. Тогава тя изтегли колата на една отбивка и остави Били да кара през останалия път до къщи. Нямаше защо той да не поеме управлението — старата жена вече бе убита, едната й ръка почти откъсната от тялото, тазът й бе станал на прах, а черепът й бе разбит като ваза от династията Минг, строшена в мраморен под, но Били Халек не бе получил дори и дупка в талона на кънетикътската си шофьорска книжка. Добрият стар мераклия по циците Кари Росингтън се бе погрижил за това.

— Чуваш ли ме, Били?

Той я погледна само за секунда, а после върна очи към пътя. Караше по-внимателно тия дни и макар да не използуваше клаксона повече от преди, нито викаше или размахваше повече ръце, бе по-чувствителен към грешките на останалите шофьори и към собствените си, отколкото когато и да е по-рано; бе по-малко снизходителен и към едните, и към другите. Прегазването на стара жена се отразява чудесно върху концентрацията ти. Не допринася нищо за самоуважението ти и поражда някои наистина отблъскващи сънища, но положително подсилва равнището ти на съсредоточаване.

— Бях се замечтал. Извинявай.

— Казах, че ти благодаря за прекрасно прекараната почивка.

Тя му се усмихна и за миг докосна ръката му. Наистина бяха прекарали чудесно, поне Хайди. Тя несъмнено бе оставила всичко зад гърба си — циганката, предварителното заседание, на което щатското обвинение бе оттеглено, стария циганин със скапания нос. За Хайди всичко това бе само неприятност от миналото, като приятелството на Били с италианския хулиган от Ню Йорк. Но нещо друго я тревожеше сега; вторият път, когато го погледна отстрани, го потвърди. Усмивката й бе изчезнала и тя сега го гледаше с миниатюрни бръчици около очите.

— Удоволствието беше мое — отговори той. — Удоволствието беше изцяло мое, мила.

— И като се приберем…

— Ще ти намачкам кокалите пак! — извика той с престорено въодушевление и успя да се захили.

Всъщност той не мислеше, че би могъл да люби когото и да е, дори и ако даласките каубойки преминеха край него в парад по бельо, изработено от холивудския моделиер Фредерик. Нямаше нищо общо с голямата им любовна дейност в Моухонк; беше свързано с онзи проклет късмет. ПО-СЛАБ. Със сигурност не е пишело такова нещо — подсказало му го е въображението. Но не изглеждаше като въображение, по дяволите; изглеждаше истинско като заглавие от „Ню Йорк Таймс“. И това бе най-странното, тъй като никой не можеше да ти предскаже ПО-СЛАБ като очакващ те късмет. Дори СЪДБАТА ТИ Е СКОРО ДА ОТСЛАБНЕШ нямаше да изглежда толкова страшно. Авторите на предсказания се занимаваха с неща като дълги пътешествия и срещи със стари приятели.

Тоест, той си го бе въобразил.

Да, така е.

Тоест, той навярно откачаше.

Е, хайде сега, това не е честно.

Достатъчно честно е. Да загубиш контрол над въображението си не означава нищо добро.

— Можеш и да скочиш върху мене, ако искаш — съгласи се Хайди, — но истинското ми желание всъщност е да скочиш върху кантарчето в банята…

— Стига, Хайди! Отслабнал съм малко, какво от това?

— Много се гордея с тебе, че си отслабнал, Били, но последните пет дни бяхме почти непрекъснато заедно и не можах да разбера как го правиш, по дяволите.

Този път той я изгледа за по-дълго, но тя не му отвърна — само се взираше през предното стъкло със скръстени върху гърдите си ръце.

— Хайди…

— Ядеш, колкото винаги си ял. Може би дори повече. Планинският въздух трябва да е накарал мотора ти да се изфорсира.

— Защо да пресилваме нещата? — попита той, като намали, за да пусне четиридесет цента в автомата за магистралата при Рай. Устните му бяха стиснати така, че образуваха тънка бяла чертица, сърцето му биеше лудо и той изведнъж се вбеси: