Стивън Кинг - Пътна мрежа

Никога не бе плакал за Чарли след смъртта му; дори на погребението. Мери бе плакала много. Седмици наред, може би. Очите й бяха вечно подути. Но в крайна сметка, именно тя бе успяла да го преживее.

Чарли бе оставил рани и по нея, това бе неоспоримо. Външно, белезите си бяха останали. Мери от преди и след това. Преди, тя никога не би вдигнала чашка, освен ако обстоятелствата не го изискваха в полза на кариерата му. Обикновено, на събирания вземаше слаб коктейл с водка и го разнасяше със себе си цяла вечер. Ако бе сериозно настинала, можеше и да изпие един грог с ром. Толкоз. След това, тя обикновено си правеше с него по един коктейл след работа в късния следобед и винаги пийваше по нещо преди лягане. Това никой не би нарекъл сериозно пиене, без махмурлук и повръщане в банята, но то беше повече, отколкото преди. Част от защитната пяна. Без съмнение, точно каквото докторът би й препоръчал. Преди тя много рядко би заплакала по някакъв дребен повод. След това, правеше това често и винаги сама. Ако бе изгорила вечерята. Ако се чувстваше зле. Когато веднъж в мазето изби вода, помпата замръзна и печката даде на късо. Преди, тя се увличаше по фолк музика — по белите певци на фолк и блус като Ван Ронк, Гери Дейвис, Том Ръш, Том Пакстън, Спайдър Джон Корнър. След това интересът й просто угасна. Изглежда пееше нейни си блусове и огласяше тъгата си на някакъв вътрешен микрофон. Бе спряла да говори, че трябва да отидат на екскурзия до Англия, ако го повишат в службата. Започна сама да си прави косата вкъщи и вече редовно я виждаше да стои пред телевизора с ролки на главата. А именно нея съжаляваха приятелите им, и може би с право, помисли си той. Той искаше да се самосъжалява и го правеше, но винаги тайно. Тя бе успяла да покаже нуждата си и да се възползва от предложеното й облекчение и това, в крайна сметка, я бе спасило. Това й бе спестило дългите размисли, които го държаха буден до късно през нощта, докато тя бе унесена в сън след вечерното си питие. А докато тя спеше, той размишляваше над факта, че на този свят малко топче клетки, не по-голямо от орех, можеше да отнеме живота на един син и да го изпрати в небитието завинаги.

Той никога не бе й завидял за това, че успя да се съвземе или за уважението, с което се отнасяха към нея другите жени. В техните очи тя беше като морски вълк с дълбок белег по лицето за младия юнга и внушаваше респекта, който непреживелите злото винаги са готови да отдадат на тези, които са го превъзмогнали. Тя бе излежала присъдата си в ада, заради смъртта на Чарли и останалите жени знаеха това. Но тя бе успяла и да излезе оттам. Имаше Преди, имаше Ад, имаше След това, имаше дори и Още по-след това, когато тя се върна към два от четирите клуба, в които членуваше и започна да се занимава с макраме (той пазеше колана, който му бе изплела красиво от въже със сребърна тока по средата, гравирана с Б. Дж. Д. ), както и да гледа телевизия следобед — блудкавите сериали и Мърв Грифин с неговите знаменитости.

А сега какво? почуди се той, докато се връщаше в дневната. Най след това ли идваше? Така изглеждаше. От пепелта, която така жестоко бе раздухал се изправяше нова, цяла жена. Морският вълк с дълбокия белег помнеше преживяното, но вече имаше ново лице. Само фасада? Не. Фасадата бе предназначена за околните. Под нея лежеше промяна.

При него всички рани бяха нанесени отвътре. През дългите безсънни нощи той ги бе проучил една по една, подредил ги бе в каталог, с прилежността на болен, търсещ следи от кръв по изпражненията си. Беше мечтал да види как Чарли ще играе бейзбол в мач от Детската лига. Бе желал да получава сведения за успеха му в училище и да си блъска главата над тях. Бе искал да му каже, че може да си избере сам стая в къщата. Бе искал да се притеснява за момичетата, с които щеше да се вижда, за приятелите, които щеше да има, за младежките му проблеми. Искаше да види в какво ще се превърне синът му и дали те двамата щяха да си останат влюбени един в друг завинаги, както си бяха, докато лошите клетки с големина на орех не ги бяха разделили, подобно на хищна жена.

Мери бе казала, Той бе твой.

Това беше истина. Бяха си паснали така добре, че имената им се превръщаха в нелепост, дори местоименията ставаха неприлични. Затова станаха Джордж и Фред, водевилен тандем, Лаурел и Харди срещу останалия свят.

И ако топче увредени клетки можеше да унищожи всички тези неща, които бяха толкова дълбоко лични, че никога да не могат да се обяснят с думи, толкова лични, че човек трудно се престрашаваше да ги признае пред себе си, какво му оставаше на този свят? Как можеше да се вярва в живота отново? Как можеше да му се придава някаква важност, по-голяма от петъчно дерби по разчистване на терени?