Стивън Кинг - Пътна мрежа

Беше Коледа.

В пощенската кутия имаше писмо от тях (бе започнал да вижда дори непознатите хора в града по този начин — като местоимение в курсив, изписано разчекнато и злокобно като на плакат за филм на ужасите), като че ли за да потвърди казаното от Маглиоре.

Той го взе в ръка, оглеждайки гладкия бял служебен плик, докато съзнанието му се изпълваше с всички негативни емоции, които човек може да изпита: отчаяние, омраза, страх, гняв, мъка. Щеше без малко да скъса плика на малки късчета и да ги хвърли пред къщата, но после изведнъж разбра, че не може да стори това. Отвори плика, разкъсвайки го почти през средата и изведнъж осъзна, че беше измамен. Беше прекаран. Изигран. Унищожил бе машините им а те ги бяха заменили с нови. Чувстваше се като излязъл на сражение сам срещу китайската армия.

А играта започна ти, Доус. Оттук нататък тя може да е само твоя.

Другите писма досега не бяха адресирани лично до него и бяха от пътното строителство. Скъпи Приятелю, един голям кран ще дойде скоро при твоята къща. Очаквай с нетърпение този вълнуващ момент, докато НИЕ ПРАВИМ ГРАДА ТИ ПО-ХУБАВ!

Това писмо вече беше от градския съвет и бе адресирано лично до него. В писмото пишеше:

Уважаеми г-н Доус,

Доведено бе до нашето знание, че Вие сте последният живущ на ул. „Крестолън Уест“, който все още не е сменил местоживеенето си. Вярваме, че това не се дължи на някакви неразрешими от Вас проблеми. Службата ни разполага с бланка 19642-А (която удостоверява, че сте се запознали с информацията за строителството на пътищата в града, Проект 6983-426-73-74-НС), но все още нямаме Вашето удостоверение за напускане на жилището (6983-426-73-74-НС-9004, синя папка). Както знаете, процедурата по издаването на Вашия чек за компенсация не може да започне без този документ. Според данъчната оценка от 1973 г. имотът на 1241 ул. „Крестолън Уест“ възлиза на 63500 долара и в тази връзка ние сме сигурни, че Вие усещате нуждата от спешно действие също толкова остро, колкото и ние. Според закона, вие трябва да смените местоживеенето си до 20 януари 1974 г., датата, когато е запланувано да започнат работите по разчистването на терена на ул. „Крестолън Уест“.

Длъжни сме също така да посочим, че според Щатския закон за недвижимата собственост (СЛ 19452–36), ако останете на настоящия си адрес след полунощ на 19 януари 1974 г., вие ще встъпите в нарушение на въпросния закон. Убедени сме, че знаете това, но го посочваме още веднъж, за да избегнем всякакви недоразумения.

Ако срещате някакви затруднения със смяната на местоживеенето си, надявам се, че ще можете да ми позвъните в работното ми време, или дори, още по-добре, да се отбиете в службата, за да обсъдим положението, Уверен съм, че нещата могат да намерят своето решение. Вие ще се убедите сам, че сме напълно подготвени да Ви съдействаме изцяло по въпросния проблем. Междувременно, мога ли да Ви пожелая Весела Коледа и успешна Нова година?

С поздрави:

— Не — промърмори той. — Не можеш да ми го пожелаеш. Не можеш.

Той скъса, писмото на малки късчета и ги хвърли в кошчето за боклук.

Същата нощ, седнал пред телевизора Зенит, той потъна в спомени за това как двамата с Мери бяха разбрали преди почти четирийсет и два месеца вече, че Бог бе решил да прокара малка пътна мрежа през мозъка на техния син Чарли.

Името на лекаря бе Янгър. По дипломите, висящи в рамки по приятно боядисаните стени в кабинета му, можеха да се прочетат още по един ред букви след фамилното му име, но той бе разбрал със сигурност поне това, че Янгър е невролог; с бърз мозък и без заболявания.

Двамата с Мери бяха отишли при него по собствената му молба един топъл юнски следобед, деветнайсет дни, след като Чарли бе приет в болницата. Той беше приятен на вид мъж, на възраст около четирийсет и пет и физически в добра форма, вероятно в резултат на много голф, игран без електромобил за разходки по игрището. Кожата му бе придобила тъмнозлатист загар. Ръцете на доктора го бяха пленили. Бяха огромни и тромави на вид, но не спираха да се движат по бюрото — ту вземаха някой молив, ту запрелистваха бележника с програмата му, или играеха безцелно по сребърния поднос за писма, — и то с някаква гъвкава пъргавина, която на моменти отблъскваше.

— Синът ви има тумор в мозъка — каза той. Гласът му бе равен, без някаква интонация, но очите му ги наблюдаваха много внимателно, като че ли току-що бе хвърлил бомба със закъснител.