Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Няма да съм тук. Ще ти ги върнат.

— Няма. Защото няма да си впиша адреса.

— Хвърли ги тогава.

— Опитай се да си намериш по-добра работа с тях.

— Не.

— Тогава, си обърши задника с тях — каза той и затвори телефона. Ръцете му трепереха.

Пет минути по-късно телефонът отново иззвъня.

— Ще приемете ли раз…

— Не. — каза той и затвори.

Телефонът иззвъня още два пъти през този ден, но и двата пъти вече не беше Оливия.

Към два часа следобед Мери се обади от къщата на Боб и Джанет Престън. Боб и Джанет, които винаги му напомняха за Фред и Уилма Флинтстоун. Как бе той? Добре. Лъжа. Какво готвел за коледната вечеря? Щял да ходи до магазина за специалитети тази вечер, та пуйката да е с всички възможни подправки. Още една лъжа. Не би ли желал да дойде там? Джанет имала тонове ядене в повече и с радост би го поканила. Не, не бил и гладен в момента. Това вече бе истина. Чувстваше се зле и моментна прищявка го накара да каже на Мери, че ще дойде на партито на Уолтър. Това изглежда я зарадва. Знаеше ли той, че Уолт бе предупредил всеки да си носи сам пиенето? Ами, нима Уоли Хемнър някога е поил гостите си? запита той и тя се засмя. Затвориха телефона, той се върна и седна пред телевизора с чаша в ръка.

Телефонът звънна отново в седем и половина, а по това време, той се бе вече насвяткал до попикаване.

— Ло? — вдигна той слушалката, забравил учтивостта си някъде в алкохола.

— Доус?

— Същийът. Коитам?

— Маглиоре, Доус. Сал Маглиоре.

Той премигна и се вторачи в чашата си. Погледна цветния телевизор Зенит, където течеше филма „Вкъщи за празника“. Беше за някакво семейство, събрало се в къщата на умиращия им баща в Коледната вечер, а някой ги убиваше един по един. Съвсем като за Коледа.

— Господин Маглиоре, — каза той, като внимателно процедираше с непослушния си език. — Весела Коледа, сър. И всичко най-хубаво през новата година.

— Ах, ако знаеш само как ме е страх от 74-а — каза Маглиоре замислено. — Това ще е годината, в която петролните крале ще превземат страната, Доус. Почакай само и ще видиш. А пък, ако не ми вярваш, погледни ми продажбите за декември. Оня ден продадох един Шевролет Импала, автомобил — мечта, а го продадох за хиляда долара. Хиляда долара. Не ми ли вярваш? Четирийсет и пет процента спад в оборота спрямо миналата година. Виж, ако е за кола като Вегас — 71, всяка, до която се добера от тези, ще продам за 1500 — 1600 долара. Но къде са тези икономични коли, питам те, къде?

— Малките вървят, така ли? — запита той предпазливо.

— Те са като кафени кутийки Максуел хауз, не по-големи — извика Маглиоре. — Кибритени кутийки на колела! Само да погледнеш тази проклета машинка накриво и да кажеш абра-кадабра и или двигателят ще се разцентрова, или ауспухът ще падне, или воланът ще ти даде луфт. Пинто, Вега, Гремлин, всичките са един дол дренки — ковчези за самоубийци. И сега съм принуден да търся и да продавам тези таратайки на всеки срещнат, а един хубав Шевролет Импала ще излезе от гаража ми само ако го подаря, по дяволите, както стана оня ден. И ми казваш Честита нова година. Исусе! Марийо! Иосифе, дърводелецо!

— Това е само за сезона — каза той.

— Както и да е, не за това се обадих — отвърна Маглиоре. — Обадих се да ти кажа „моите поздравления“.

— Подзръвленийъ? — каза той искрено объркан.

— Знаеш. Пука-пука, бум-бум.

— Ааа, искаш да кажеш…

— Шшшт. Не по телефона, Доус. Умната.

— Няма. Пука-пука, бум-бум. Това беше добре — изкикоти се той.

— Ти го направи, нали, Доус?

— На теб и второто си име не бих издал. Маглиоре избухна в смях:

— Това беше добре. Бива си те , Доус. Може и да си куку, но си умен куку. Възхищавам ти се.

— Мерси — каза той и умно пресуши останалия в чашата си алкохол.

— Исках още да ти кажа още, че всичко тук върви според плана. Гръм и мълния.

— Какво?

Чашата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и се търкули по килима.

— Тези работи минават през втори човек, Доус. Повечето — даже през трети. Работи се в брой, от началото до края, но всичко е по часовник.

— Ти си луд.

— Не съм. Просто рекох да ти кажа. И да знаеш, Доус, от някои неща няма отърване.

— Копеле гадно. Лъжеш. Защо си тръгнал да се обаждаш на хората навръх Коледа и да ги лъжеш?

— Не те лъжа. А играта започна ти, Доус. От тук нататък тя може да е само твоя.

— Не ти вярвам.

— Мръсен негодник си ти — каза Маглиоре. По гласа му личеше, че го съжалява искрено и това бе най-лошото от всичко. — Струва ми се, че и за теб новата година няма да е много добра — завърши той и затвори телефона.