Стивън Кинг - Пътна мрежа

Помисли си, че ако бе лято, или дори есен, би било по-интересно само да стоиш отвън и да чертаеш графиката на цирка вътре, докато той се развихря до кулминацията си и после утихва. Внезапно, стреснат и изплашен, си представи как седи в градинката на Уоли Хемнър с руло хартия в ръце с неравните пикове и спадове по нея — запис на функциите на болния Купум. Той потрепери и сложи ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопли.

Дясната му ръка отново намери малкото пакетче от фолио и той го извади. Интересно, но въпреки студът, който хапеше пръстите му с тъпите си зъби, той го разтвори. Вътре имаше малко лилаво хапче, достатъчно малко, за да остане в очертанията на нокътя на кутрето му. Много по-малко от един орех, да кажем. Нима нещо толкова малко можеше да го превърне в клинично луд, да го накара да вижда неща, които не съществуват, да мисли по начин, който никога не е познавал? Нима това можеше, с две думи, да наподоби всичко, което синът му бе изпитал по време на смъртоносната си болест?

Спокойно, почти разсеяно, той сложи хапчето в устата си. Нямаше вкус. И го глътна.

— БАРТ! — извика жената. — БАРТ ДОУС!

Тя бе с вечерна рокля с голи рамене и чаша мартини в ръката. Косата й бе черна, вдигната нагоре за случая, поръсена с имитация на скъпоценни камъни и прибрана с блестящо въженце.

Той бе влязъл през кухнята, която беше претъпкана с хора. Беше едва осем и половина: Ефектът на преливника още не бе задействал. Това беше друга част от теорията на Уолтър; с течение на времето, твърдеше той, все повече и повече гости щяха да мигрират и до най-отдалечените ъгълчета на къщата. „Центърът в случая далеч не събира масите“, бе казал мъдро Уоли и бе допълнил, „Т. С. Елиът — край на цитата“. Отново според Уоли, веднъж той бе намерил човек да броди на тавана му осемнайсет часа след края на последния купон.

Жената с черната рокля го целуна топло по устните, като добре развитите й гърди се притиснаха в него. Част от мартинито й падна на пода между тях.

— Здравей, — каза той, — коя си ти?

— Тина Хауърд , Барт. Не може да си забравил екскурзията на класа? — тя заклати дългия маникюр на показалеца си срещу носа му. — ЛОШО МОМЧЕ!

— Онази Тина? Божичко, ти си, наистина! — замаяна усмивка изгря на лицето му. Това бе друга характерна черта на купоните на Уолтър; хора от миналото ти се появяваха там като забравени снимки. Най-добрият ти приятел от квартала от преди трийсет години; момичето, което без малко да свали някога в колежа; някой, с който си работил в продължение на месец през лятото преди осемнайсет години.

— Само че вече съм Тина Хауърд Уолъс — каза жената с черната рокля. — Мъжът ми е някъде тук… наоколо… — тя се огледа леко из стаята; разля още малко от питието си и изпи останалото в чашата, преди и то да избяга от нея. — Точно сега ли трябваше да изчезне?

Тя го погледна топло и въпросително, а той почти не можеше да повярва, че това бе жената, благодарение на която за първи път бе докоснал плътта на другия пол — по време на екскурзията на деветите класове от гимназията Гроувър в Клийвлънд, преди сто години. Галейки гърдите й през памучната й моряшка фланелка в автобуса, когато минаваха край…

— Котърс стрийм — довърши той на глас. Тя се изчерви и се засмя:

— Спомняш си, значи.

По силата на неконтролиран рефлекс, без да иска, погледът му падна върху деколтето на роклята й и тя се запревива от смях. Той пак се усмихна безпомощно:

— Изглежда времето тече по-бързо, отколкото сме…

— Барт! — провикна се Уоли Хемнър над общата глъч на купона. — Хей, момче, радвам се, че успя да пристигнеш!

Той прекоси стаята от другия й край със също подлежащия на патентоване зигзаг „Партито на Уоли“, слаб мъж с очила в рогови рамки, вече оплешивял и с една от онези безупречно скроени ризи на тънки райета, които бяха на мода през 1962 г. Той стисна протегнатата ръка на Уолтър, чиято хватка бе, както винаги, желязна.

— Виждам, че си се запознал с Тина Уолъс — каза Уолтър.

— Ех, ако знаеш откога се познаваме — каза той и се усмихна неловко на Тина.

— И да не си казал на мъжа ми за това, момче лошо — пак се засмя Тина. — Извинете ме. Ще поговорим пак, Барт.

— Разбира се, каза той.

Тя изчезна зад групата хора, насъбрали се около отрупаната с ядене маса и влезе в дневната. Той кимна към нея и каза:

— Как ги подбираш, Уолтър? Това бе първото момиче, което някога докоснах. Тук е като в музей „Твоят живот“.

Уолтър скромно сви рамене: