Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Всичко е част от Прага на удоволствието, Бартън, момчето ми — каза той и кимна към хартиената кесия, която той бе сложил под мишница. — Какво криеш там?

— Южен Комфорт. Тук има бира, нали?

— Естествено — каза Уолтър, но направи гримаса. — Наистина ли ще пиеш от тази бълвоч? Все си мислех, че си по скоча.

— Сам винаги съм си пил Комфорт. Тайно. А сега реших да се престраша и пред хора.

Уолтър се ухили:

— Мери е тука някъде. Оглеждаше се за теб. Налей си от пиенето и ще отидем да я намерим.

— Става.

Той си проби път през кухнята, като поздравяваше тези, които смътно си спомняше, че е виждал, и които го поглеждаха като че ли никога не са се срещали. Отговаряше и на поздравите на хора, лицата на които не си спомняше, но които го поздравяваха първи. Цигарен дим се виеше на облаци към тавана на кухнята. Долавяше безразборно по някоя фраза от разговорите около себе си, бодри и безсмислени, като среднощни предавания по радиото.

Фреди и Джим нямаха часови график, така че им каза, че майка му починала наскоро и ако продължи да пие така, никога няма да спре да плаче…

… като изстъргал боята отгоре, разбрал, че е намерил нещо наистина ценно, може би дореволюционно…

… и този образ един ден ми почука на вратата да ми предлага енциклопедии…

… голяма бъркотия; не иска да й дава развод заради децата, а ние като…

… страшно хубава рокля…

… че като отиде да плати сметката се строполи върху сервитьорката…

Пред печката и мивката бе опъната дълга маса с покривка, която вече бе плътно покрита с повече или по-малко пълни и празни бутилки и чаши. Пепелниците вече преливаха от угарки. В мивката бяха събрани три кофи за лед, пълни с топчета и кубчета. Над печката бе закачен голям плакат, на който Ричард Никсън седеше със слушалки на главата, а кабелът на слушалките му излизаше от задника на едно магаре. Отгоре пишеше: НИЕ ЧУВАМЕ ПО-ДОБРЕ!

Вляво някакъв мъж със закърпени на седалището широки панталони и с чаша във всяка ръка (водна чаша, пълна изглежда с уиски, и голяма халба с бира) разказваше виц на групата пред него.

— И влиза човекът в бара и маймуната сяда до него на бар плота. Поръчва си той бира и като му я донесли, попитал: „На кого е тази маймунка? Симпатяга е.“ А барманът отговоря: „А, тази ли? На пианиста е.“ Обърнал се човекът…

Той си наля питие и се огледа за Уолт, но той вече бе на вратата, за да поздрави някакви новодошли гости — млади мъж и жена. Мъжът носеше огромна шофьорска шапка, вързана под брадичката му, очила и едновремешна автомобилна куртка. На гърдите й пишеше: НЕ СЛИЗАМ ОТ КОЛАТА СИ. Няколко души вече се смееха гръмогласно, а Уолтър направо виеше. Каквото и да стоеше зад този екип, изглежда започваше отдавна.

— … и човекът казал на пианиста: „Знаете ли, че вашата маймуна току-що ми се изпика в бирата?“ А пианистът го погледнал и му отговорил: „Не, но ако изтананикате началото ще го докарам и това.“ Очакваният бурен смях. Мъжът с широките панталони отпи от уискито си и го загаси с глътка бира.

Той си взе питието и навлезе в затъмнената дневна, прокрадвайки се зад гърба на Тина Хауърд, преди тя да успее да го види, за да се впуснат в дългата игра на „Къде са те сега“. Струваше му се, че тя бе от тези жени, които знаеха до най-малки подробности съдбата на онези техни съученици, които имаха някакви проблеми — разводи, нервни кризи, присъди — докато останалите, които имаха повечко късмет, за нея не съществуваха.

Някой вече бе сложил на грамофона неизбежния албум с рокендроли от 50-те години и петнайсетина двойки се бяха впуснали в лудешко и слабо танцуване. Той видя Мери да танцува с висок слаб мъж, когото бе виждал, но не можеше да си спомни кога. Джак? Джон? Джейсън? Той поклати глава. Не можеше да си спомни името му. Мери бе с рокля, която никога не бе виждал по-рано. Цялата се закопчаваше отстрани и достатъчно копчета бяха оставени свободни, така че да се открива хубавата гледка на обутия й в найлонов чорап крак до над коляното. Той потърси в себе си някакво силно чувство — ревност, мъка, или дори обичайното желание — но не намери нищо. Отпи от питието си.

Тя обърна глава и го видя. Той вдигна ръка за поздрав и жест, който значеше: Завърши си танца спокойно, но тя спря да танцува и помоли и партньора си да дойде с нея.

— Радвам се да те видя, Барт — каза тя силно, за да може да бъде чута на фона на разговорите и музиката. — Помниш ли Дик Джейсън?

Барт протегна ръка и слабият мъж я стисна: