Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Няма значение — каза той уплашен. — Не можеш ли да ме оставиш на мира? Спри да се ебаваш с мен. Аз не ти се бъркам.

Лицето й се стегна от болка и тя отново се превърна в Мери, наранена, недоверчива и той започна да съжалява за стореното. Купонът лудееше някъде около тях.

— Добре, Барт — каза тя тихо. — Самоизмъчвай се по какъвто си искаш начин. Но не ме поставяй в неудобно положение. За това мога ли да те помоля?

— Разбира се, че м…

Но тя не дочака отговора му. Стана и влезе бързо в кухнята, без да поглежда към него. Той съжаляваше за станалото, но в същото време чувстваше и облекчение. Ами, ако някой друг се опиташе сега да го заговори? Той също щеше да разбере. Не можеше да говори нормално с хората, поне не в това състояние. Очевидно, дори не можеше да се преструва успешно на пиян.

— Ррррррийт! — каза той, изпускайки трептящото си „р“ през небцето си. Този път нотите изскочиха в права линия, всичките от един тон и с флагчета. Можеше цяла нощ да си прави ноти така и щеше да е напълно доволен. Но не и тук, където всеки момент някой можеше да дойде и да го обезпокои. Трябваше да остане сам, някъде, където да чува собствените си мисли. Купонът го караше да се чувства като застанал зад голям водопад. Трудно можеше да се мисли при цялата тази врява. По-добре щеше да е, ако можеше да намери някое тихо местенце със спокойни води. Можеше да има и радио, което да си пусне. Чувстваше, че малко тиха музика би помогнала на мисленето му, а имаше много неща, за които искаше да помисли. Много.

В същото време той започна да се убеждава, че хората вече тайно го наблюдават. Мери сигурно бе пуснала новината. Притеснена съм. Барт е на мескалин. Вестта вече се е пренесла от група на група. Те щяха да продължат да се преструват, че танцуват, пият, разговарят, но всъщност щяха да го наблюдават с крайчеца на окото си и да си шепнат по негов адрес. Знаеше, че така ще стане. Бе му кррристално ясно.

Някакъв мъж мина край него с пълна чаша алкохол, леко полюшвайки се. Той дръпна края на спортното му сако и прошепна дрезгаво:

— Какво си говорят за мен?

Мъжът му се усмихна глупаво и пращайки топъл дъх на уиски в лицето му каза:

— Каквото и да е ще си го запиша.

Най-после той успя да влезе в леговището на Уолтър Хемнър (не знаеше колко време бе минало, докато стигне дотам) и когато затвори вратата след себе си, шумът на партито благословено заглъхна. Започваше да се плаши. Наркотикът, който бе взел, продължаваше да му действа; дрогирането дори ставаше все по-силно. Струваше му се, че бе прекосил дневната за един миг, в следващия миг бе минал през тъмната спалня, където бяха нахвърлени палта, за още един миг бе минал по коридора. Герданът на нормалното съществование се бе скъсал и мънистата на действителността се бяха разпилели на всички страни. Последователността беше прекъсната. Чувството му за време бе ел деструкто . Ами ако никога вече не дойдеше на себе си? Ако останеше така завинаги? Дойде му наум да се свие и да се опита да проспи това състояние, но не знаеше дали ще успее да заспи. А ако успееше, Бог знае що за сънища щяха да го споходят. Лекомисленият, импулсивен начин, по който бе взел хапчето, сега го ужаси. Това не беше като да се напиеш; малкото зрънце на трезвеност, което мигаше и присветваше някъде в центъра на съзнанието му, онази част от него, която никога не се напиваше, тук не съществуваше. Заминал бе целият.

Но тук беше по-добре. Може би щеше да може да се вземе в ръце, тук на спокойствие. А, ако пощурееше, поне няма…

— Здравейте.

Той подскочи стреснат и погледна към ъгъла. На един от високите столове на Уолтър до библиотеката седеше човек с отворена книга на скута. Човек ли бе всъщност? В стаята светеше само една лампа, настолна, отляво на проговорилия. Светлината й хвърляше дълги сенки върху лицето му, толкова дълги, че очите му бяха като дълбоки пещери, а по бузите му бяха издълбани язвително подредени бръчки. За миг си помисли, че се бе натъкнал на Сатаната в леговището на Уоли Хемнър. После фигурата се изправи и той видя, че бе мъж, просто един мъж. Висок мъж, може би към шейсетте, със сини очи и нос, преживял многобройни дуели с бутилката. Но той не държеше чаша в ръка, нито пък имаше нещо за пиене на масата.

— Още един скитник, изглежда — каза човекът и протегна ръката си. — Фил Дрейк.

— Бартън Доус — каза той, все още замаян от уплахата си. Ръкуваха се. Дланта на Дрейк бе изкривена и белязана от някаква стара рана — изгаряне може би — но не му бе неприятно да я стисне. Дрейк. Името му звучеше познато, но не можеше да си спомни къде го бе чувал по-рано.