Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Ами душата — каза той на глас.

— Какво за душата? — попита Дрейк благо.

— Унищожиш ли мозъка, унищожаваш и тялото — каза той бавно, — и обратно. Но какво става с душата ти? Това е въпросът, от… г-н Дрейк.

— И в този смъртен сън, какво ли ще сънувам? Хамлет, г-н Доус — каза Дрейк.

— Мислите ли, че душата продължава да живее? Може ли да се оцелее след смъртта?

Очите на Дрейк посивяха:

— Да — каза той. — Смятам, че може да се оцелее… под някаква форма.

— А мислите ли, че самоубийството е смъртен грях, след който душата е обречена да отиде в ада?

Дрейк дълго не отговори. После каза:

— Самоубийството е греховно. Вярвам в това с цялото си сърце.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Дрейк стана:

— Нямам и намерение да ви отговарям. Вече не се занимавам с метафизика. Сега съм гражданин. Искате ли да се върнете при другите оттатък.

Той си спомни за шума и бъркотията и поклати глава.

— Вкъщи?

— Няма да мога да карам колата си. Бих умрял от страх.

— Аз ще ви откарам с нея.

— Наистина ли? Но как ще се върнете?

— Ще си повикам такси от вас. В новогодишната нощ такситата са много.

— Много хубаво би било — каза той с благодарност. — Иска ми се да остана сам. Бих погледал малко телевизия.

— Нали няма да направите някоя беля, като останете сам? — попита Дрейк трезво.

— Никой не е застрахован — отвърна той също толкова сериозно и двамата се засмяха.

— Добре. Искате ли да видите някого, преди да тръгнем?

— Не. Дали има задна врата тук?

— Сега ще я намерим.

На път за вкъщи той не бе особено разговорлив. Стигаше му възбудата от прелитащите отстрани улични светлини. Когато минаха край строежа на пътя, той понита Дрейк какво мисли за него.

— Строят нови пътища за тези огромни коли, които пак да гълтат ненаситно бензина, а в града има деца, които гладуват — отговори кратко Дрейк. — Какво мисля? Мисля, че това е престъпление.

Понечи да разкаже. на Дрейк за запалителните бомби, горящия кран, горящия фургон, но се отказа. Дрейк можеше да си помисли, че халюцинира. А което бе още по-зле, можеше и да му повярва.

Останалата част от вечерта вече не бе особено ясна в паметта му. Даваше на Дрейк напътствия как да стигне до къщата. Дрейк отбеляза, че всички на тази улица трябва или да са отишли другаде да празнуват или си лягат рано. Той замълча. Дрейк си повика такси. Гледаха известно време телевизия, без да разговарят — Гай Ломбардо 16 16 Гай Ломбардо — един от най-известните треньори в професионалния (американски) футбол — б. прев. в Уолдорф-Астория пееше като ангел, слязъл от небето. Помисли си, че Гай Ломбардо определено прилича на жаба.

Таксито пристигна в дванайсет без петнайсет. Дрейк го попита дали ще се оправи сам.

— Да, мисля, че вече ми минава — каза той. Което беше и истина. Халюцинациите се оттегляха към ъглите на съзнанието му.

Дрейк отвори външната врата и вдигна яката си.

— И престанете да мислите за самоубийство. Страхливо е.

Той се усмихна и кимна, но нито прие, нито отхвърли думите му. Както постъпваше и с всичко останало вече, той просто прие казаното за сведение.

— Честита Нова година — каза той.

— Честита и на вас, г-н Доус. Клаксонът на таксито изсвири нетърпеливо. Дрейк слезе по пътеката, после таксито потегли с греещата на покрива си жълта светлина.

Той се върна в дневната и седна пред телевизора. Бяха приключили с Гай Ломбардо и сега предаваха от площад Тайм, където бляскавата топка бе застинала на върха на небостъргача Алис-Челмърс, готова да се спусне до долу в първия миг от 1974 г. Чувстваше се отегчен, изтощен и най-после, вече му се спеше. Топката щеше скоро да тръгне надолу и той щеше да започне новата година дрогиран. Някъде из страната, новогодишно бебе с покрита с плацента глава си проправяше път навън от утробата на майка си, за да се окаже на най-хубавото място на земята. На купона в Уолтър Хемнър хората вдигаха чаши и отброяваха последните секунди на старата година. Предстоеше да бъдат проверени на дело обещанията за Новата година. Повечето от тях щяха да се окажат не по-твърди от мокра салфетка. Внезапно сам даде пред себе си едно обещание и стана на крака, въпреки умората си. Цялото тяло го болеше, а гръбнакът му бе като стъклен. Налягаше го някакъв махмурлук. Отиде в кухнята и взе от шкафа чука си. Когато се върна с него, светещата топка грееше на едната половина на екрана, а в другата, отляво, празнуващите по Уолдроф викаха в един глас: „Осем… седем… шест… пет…“ Една дебела дама от висшето общество очевидно видя, че я снимат и изненадана махна с ръка за поздрав до цялата страна.