Стивън Кинг - Пътна мрежа

Беше тръгнал да излиза по средния коридор между рафтовете, когато Бог, може би, му заговори. Пред него имаше жена със светлосини панталони и тъмносиня релефно изплетена фланела. Косата й беше силно изрусена. Беше може би на трийсет и пет и бе симпатична, с открито и живо лице. Издаде странен звук, все едно се задавяше и се олюля. Шишенцето с горчица, което беше хванала в ръка, падна на пода и се затъркаля, превъртайки пред погледа му червения знак на етикета и думата ФРЕНСКА.

— Госпожо — осмели се да запита той. — Зле ли ви е?

Жената залитна назад, а лявата й ръка, с която се бе опитала да се задържи, помете десетки кутии кафе на земята. На всяка от тях пишеше: МАКСУЕЛ ХАУЗ. ВКУСНО И ДО ПОСЛЕДНАТА КАПКА.

Случи се толкова бързо, че той дори не свари да се уплаши — поне не за себе си — но забеляза нещо, което след това щеше да си спомни добре и което често щеше да го спохожда в сънищата му. Очите на жената бяха изскочили напред също както бе ставало с Чарли по време на пристъпите му.

Тя падна по гръб на земята. Издаваше слаби гърлени звуци. Кожените ботуши на краката й с бяла линия около подметките забарабаниха по покрития с мрамор под. Жената, която бе точно зад него, тихо изпищя. Момчето, което слагаше с печат цените на сапуна малко по-нагоре, дотича, изтървавайки инструмента си. Две момичета от касите дойдоха до ъгъла на коридора и впериха невярващ поглед надолу.

Той се чу как казва:

— Изглежда има пристъп от епилепсия.

Но не бе епилепсия. Изглежда бе някакъв мозъчен кръвоизлив и лекар, който бе тръгнал с жена си из магазина, я обяви за мъртва. Младият доктор изглеждаше уплашен, като че ли току-що бе разбрал, че професията му щеше да го гони до гроб, като отмъстителен звяр. Докато завърши прегледа си, малка тълпа се бе събрала около жената, която лежеше сред разпилените кутии кафе — последните предмети от земния свят, които бе докоснала жива. Сега тя вече се бе превърнала в част от другия свят и други живи хора щяха да я докоснат за последно. Количката й бе напълнена до половината с провизии за цяла седмица и видът на пакетите, кутиите и опакованото месо го изпълни с истински ужас.

Гледайки в количката на умрялата жена, той се запита какво ли щяха да направят с продуктите, които бе събрала. Дали щяха да ги сложат пак по рафтовете? Или да ги оставят в канцеларията на управителя, докато някой неин близък ги плати и вземе като доказателство, че е издъхнала в ежедневни дребни грижи?

Някой бе извикал ченге и то си проби път в тълпата от хора, събрали се до касите.

— Моля ви — казваше ченгето важно. — Дайте й малко въздух.

Като че ли можеше да го използва. Той се обърна и разбута с рамо тълпата, за да излезе навън. Спокойствието му от последните няколко дни беше разбито и вероятно завинаги. Можеше ли изобщо да има по-ясно предзнаменование? Изключено. Но какво значеше това? Какво?

Когато се прибра вкъщи, той остави полуготовота храна във фризера и си направи силен коктейл. Сърцето му биеше като тъпан. През целия път от супермаркета до дома се бе мъчил да се сети какво бяха направили с дрехите на Чарли.

Бяха дали играчките му в благотворителния магазин в Нортън, спестовния му влог от хиляда долара (събирани за колеж — половината от всичко, което Чарли бе получавал по празниците от роднини отиваше там въпреки острите му протести) бяха прехвърлили на своя сметка. Леглото и спалното му бельо бяха изгорили по съвет на мама Джийн — самият той така и не успя да вникне в смисъла на този ритуал, но нямаше сили да се противи; когато всичко за него се бе разпаднало не можеше да спори за някакъв матрак. Но дрехите, това беше нещо друго. Какво бяха направили с дрехите на Чарли?

Този въпрос не спря да го мъчи цял следобед и по едно време той дори тръгна да звъни на Мери, за да я попита. Но това вече би било наистина последната възможност. След това тя нямаше да има никакви съмнения относно състоянието на разсъдъка му.

Точно преди залез слънце той се качи в малкото таванче над килера, като пропълзя през капака. Трябваше да се качи на стол, за да се вдигне догоре. Не бе стъпвал на тавана от много, много дълго време, но голата стоватова лампа светна. Покрита бе с прах и паяжини, но все пак работеше.

Отвори първия попаднал му прашен кашон и откри всичките си годишни албуми от гимназията и колежа, прилежно подредени там. На корицата на всеки от гимназиалните албуми пишеше: СЕНТУРИОН, Гимназиално училище „Бей“. На корицата на всеки от колежанските му албуми (те бяха по-луксозно подвързани) бяха изписани думите: ПРИЗМАТА, Нека си спомним…