Стивън Кинг - Пътна мрежа

Той паркира колата си в подземния гараж, взе асансьора до нивото на партера и намери поредния нужен му асансьор. Качи се в него заедно с някаква негърка, с огромна бухнала коса — в прическа, която наричаха Афро. Беше облечена с пуловер и носеше блок за стенограми.

— Хубава прическа — каза той изведнъж без някакъв повод.

Тя го изгледа хладно, без да каже нищо. Абсолютно нищо.

Приемната в офиса на Стивън Орднър бе обзаведена с няколко стола с авангарден дизайн и червенокоса секретарка, която седеше под репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. По пода човек стъпваше върху дебел килим с цвят на стриди. Неоново скрито осветление. Скрити говорители донасяха отнякъде музика — Мантовани.

Червенокосата глава му се усмихна. Бе облечена в черна блуза, а косата й бе вързана отзад с пухкаво парче златиста прежда.

— Г-н Доус?

— Да.

— Заповядайте направо.

Той отвори вратата и влезе веднага. Орднър пишеше нещо на бюрото си, което бе покрито с впечатляващо дебело парче ясно стъкло. Зад него от огромния прозорец се виждаше целият западен край на града. Той вдигна поглед и остави химикалката си.

— Здравей, Барт — каза той тихо.

— Здравей.

— Седни.

— Толкова дълго ли ще говорим? Орднър бе впил поглед в него.

— Ще ми се да те напердаша — каза той. — Знаеш ли? Иска ми се да те подгоня из този офис и добре да те напердаша. Не да те удрям или да те пребивам, а да те напердаша.

— Зная — каза той, и това бе истина.

— Не знам дали си даваш сметка какво изгуби — каза Орднър. — Предполагам, че хората на Макан са те прикоткали. Надявам се, че са ти платили добре. Защото аз лично те бях набелязал за изпълнителен вицепрезидент на тази корпорация. Тази работа щеше да ти носи трийсет и пет хиляди годишно. Надявам се, че са ти платили повече от това.

— Не са ми платили и цент.

— Наистина ли?

— Да.

— Тогава защо, Барт? Защо, за Бога?

— Защо трябва да ти отговарям, Стийв? — той седна на предложения му стол, столът на молещия, от другата страна на покритото със стъкло бюро.

За момент Орднър изглежда бе изгубил ума и дума. Той разтърси глава, както би направил боксьор, ударен добре, но не сериозно.

— Защото си мой служител. Това достатъчно ли ти е като начало?

— Не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Стийв, аз бях служител на Рей Таркингтън. Той беше човек. Може и да не си държал на него, но трябва да признаеш, че беше така. Може понякога като сте говорили, да е хлъцнал, да се е уригнал, или да си е бръкнал в ухото. Но вземаше работата си присърце, със всичките й проблеми. Случваше се и аз да бъда един от тези проблеми. Веднъж, когато не можах да се справя с поръчките на един мотел в Крагър Плаца, той ме притисна до вратата. Ти не си като него. Синята Панделка е долнопробна играчка за теб, Стийв. Ти пет пари не даваш за мен. Ти се интересуваш единствено от хода на собствената си кариера. Тъй че не ми излизай с тези глупости за служителя. Не се преструвай, че си ми оказал доверие, и аз съм не съм го оправдал.

Ако лицето на Орднър бе само маска, то по нея не се появи и пукнатина. Изражението му продължаваше да говори за сдържана болка и нищо повече.

— Вярваш ли си? — запита Орднър.

— Да. Ти се интересуваш от Синята Панделка само доколкото тя влияе на положението ти в корпорацията. Тъй че, нека престанем с преструвките. — Той плъзна оставката си по стъклото върху бюрото.

Орднър отново поклати леко глава:

— А какво ще кажеш за хората, които нарани, Барт? Малките хора. Да забравим всичко друго, но ти заемаше важен пост. — Той изглежда претегляше думите си. — Какво ще кажеш за хората в пералнята, които ще останат без работа, тъй като няма да могат да се прехвърлят в нов завод?

Той се изсмя рязко и каза:

— Един гаден кучи син, това си ти. Качил си се твърде високо, за да можеш да видиш до долу.

Орднър почервеня и внимателно каза:

— Би било добре да се изясниш, Барт.

— Всеки един от работниците в пералнята, от Том Грейнджър до Полак в перачното, има застраховка за безработица. И тя си е негова. Той сам си я плаща. Ако ти е трудно да схванеш това понятие, приеми го за допълнителен разход. Като обяд с четири, вместо с две питиета, в Шератън.

Ужилен, Орднър каза:

— Това не са никакви пари, и ти го знаеш.

— Един гаден кучи син, това си ти — повтори той.

Орднър сключи ръцете си в един двоен юмрук. Напомняха за ръцете на дете, което за наказание трябваше да казва молитвата си преди сън до леглото си:

— Мисля, че прекаляваш, Барт.