Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Исусе Христе.

— Пристигнах там петнайсет или двайсет минути по-късно. Нали знаеш кръстовището…

— Да, да, коварно е. Том поклати глава:

— Ако не беше толкова ужасно, можеше да ти се досмее. Все едно някой е хвърлил бомба в текстилен магазин. Чаршафите и хавлиите от Холидей Ин са пръснати навсякъде. Хора наоколо крадяха от тях, мамка им, можеш ли да повярваш? Камионът… Барт, от вратата на кабината на шофьора не бе останало нищо. Беше направена на пихтия. Джони е изхвръкнал.

— В Сентръл ли е откаран?

— Не, в Сейнт Мери. Джони е католик, не помниш ли?

— Искаш ли да дойдеш с мен дотам?

— По-добре да остана. Рон вече вдига пара защо бойлерът няма налягане — той сви рамене неудобно. — Нали го знаеш Рон. Работата да не спира.

— Добре.

Той се качи обратно в колата си и пое към, болницата Сейнт Мери. Господи, от всички точно на Джони Уокър да се случи. Той бе единственият, освен него, който работеше в Синята Панделка от 1953-а насам — всъщност той бе започнал още през 1946-а. Една мисъл злокобно заседна като топка в гърлото му. От вестниците знаеше, че удължението на 784 щеше почти да извади от употреба опасното кръстовище на Дийкмън.

Името му, всъщност, не бе Джони. Казваше се Кори, Еверет Уокър — виждал го бе на достатъчно работни карти за да го запомни. Но всеки го знаеше като Джони. дори и преди двайсет години. Жена му бе починала през 1956-а по време на ваканция във Вермонт. От тогава живееше с брат си, който караше кола за смет към общината. Десетки работници в пералнята наричаха Рон „Каменоломната“ зад гърба му, но само Джони му го казваше в лицето, и то, без да си изпати за това.

Той си помисли: Ако Джони умре, ще остана най-старият работник в пералнята. С рекорден двайсетгодишен трудов стаж. Не е ли смешно, Фред?

Фред не бе на това мнение.

Братът на Джони седеше в чакалнята на крилото за спешни случаи. Беше висок мъж с чертите на Джони, загорял, облечен с тъмнозелени работни дрехи и черно платнено яке. Въртеше в ръце зеленото си кепе между коленете си и гледаше в пода. Той вдигна поглед при звука на стъпките му.

— От пералнята ли сте? — запита той.

— Да. Вие трябва да сте… — Той не очакваше да се сети за името му, но все пак го направи. — Арни, нали?

— Да, Арни Уокър — той поклати бавно глава. — Не знам, г-н…

— Доус.

— Не знам, г-н Доус. Видях го в залата за преглед. Доста зле ми се видя. Пък и вече не е млад. Зле изглеждаше.

— Съжалявам много — каза той.

— Гадно кръстовище е там. Не е бил виновен и другият. Той просто е занесъл в снега, Не го обвинявам. Казват, че си счупил носа, но само толкоз. Странно как свършват тези неща.

— Да.

— Спомням си веднъж, карах един кран към Хемингуей, през шейсет и някоя, и на пътя към Индиана, видях…

Външната врата се отвори с трясък и в чакалнята влезе свещеник. Той отърси снега от обувките си и се забърза напред, почти тичешком. Арни Уокър го видя, очите му се разтвориха още повече и придобиха блясъка на шока. От стегнатото му гърло му излезе кратко, подобно на вой, стенание и той се опита да се изправи на крака. Той сложи ръка на рамото на Арни и се опита да го задържи.

— Господи! — извика Арни. — Той беше взел разпятието, видяхте ли го? Той идва да му даде последно причастие… а може и вече да е мъртъв. Джони…

В чакалнята имаше и други хора: момче на десет — петнайсет години със счупена ръка, възрастна жена с ластичен колан на единия си крак, мъж с палец увит в огромен бинт. Те погледнаха към Анди и после отново, нарочно заразлистваха списанията си.

— Почакай — каза той безчувствено.

— Пусни ме — отвърна Арни. — Трябва да видя.

— Чуй…

— Пусни ме!

Той вдигна ръка от рамото му. Анди Уокър зави зад ъгъла по пътя на свещеника. Той остана на стола от изкуствена кожа още минута, чудейки се какво да стори. Загледа се в пода, покрит с кални следи от обувки. Погледна към стаята на сестрите, където някаква жена обслужваше ръчна телефонна централа. Погледна през прозореца и видя, че снегът е спрял.

От другия край на коридора, където правиха прегледите, се разнесе вик и хълцане.

Всички в чакалнята вдигнаха поглед нагоре, с полупризляло изражение на лицата.

Последва още един писък и след него остър, цвилещ вик на мъка.

Всеки пак наведе глава към списанието си. Момчето със счупената ръка преглътна шумно, промлясквайки в тишината.

Той стана и излезе бързо навън, без да поглежда назад.

В пералнята, всички се стекоха да го питат как е Джони, като дори и Рон Стоун не се опита да ги спре.