Стивън Кинг - Пътна мрежа

Маглиоре се взираше в него, а увеличените му под очилата очи се разширяваха още повече.

— Путко? — запита Маглиоре, обръщайки думата през устата си, както дърводелец би въртял в ръце непознат инструмент. — Така ли ми каза той?

Той сам бе зашеметен от това, което бе изрекъл.

— Ще го изхвърля отвън — каза Менси и пак тръгна напред.

— Чакай — измърмори Маглиоре. Сега той го погледна с искрено любопитство. — Ти ме нарече путка?

— Не съм ченге — каза той, — не съм и мошеник. Просто разбрах, че продаваш по нещо на хора, които имат пари да си го купят. Аз си имам парите. Не знаех, че трябва да кажа парола, да нося шифратор, или тем подобни. Да, нарекох те путка. Съжалявам, че го направих, ако това ще ми спести боя. Аз… — той облиза устните си и не знаеше как да продължи. Маглиоре и Менси го гледаха смаяни, като че ли току пред очите им се превърнал в гръцка мраморна статуя.

— Путка — промърмори Маглиоре. — Претърси го, Пийт.

Пийт го тупна с ръце по раменете и той се обърна.

— Вдигни ръце на стената — каза Менси до ухото му. Миришеше на силен парфюм. — Краката назад и разтворени. Също като по филмите.

— Не гледам от тези филми каза той, но знаеше какво иска Менси и зае нужната поза. Менси прокара ръце по краката му, потупа торбите му с лекарско безразличие, мушна ръка под колана му, после опипа гърдите и яката му.

— Чист е — каза Менси.

— Я се обърни — каза Маглиоре.

Той се обърна. Маглиоре все още го гледаше слисан.

— Ела.

Той отиде до него. Маглиоре почукваше с пръсти стъклото върху бюрото си. Под него се виждаха няколко снимки: смееща се мургава жена с тъмни очила, вдигнати върху разрошената й коса; загорели хлапета, играещи в басейн; самият Маглиоре, разхождащ се по плажа с черен бански костюм, подобно на крал Фарук, и с голямо коли по петите му.

— Разтоварвай — каза той.

— А?

— Всичко от джобовете ти. На бюрото.

Той понечи да протестира, после се сети за Менси, застанал точно зад гърба му. Изпразни джобовете си.

От джобовете на палтото си — скъсаните билети от последния филм, който бяха гледали с Мери. Беше нещо с много песни. Не си спомняше името.

Свали палтото си. От джобовете на сакото — запалка Зипо, гравирана с неговите инициали — Б. Дж. Д. Кутийка ментолови бонбони. Едно цигаре. Кутийка хапчета за стомах Филипс. Фактура от Автомобилни гуми А&С, сервиза, където бяха поставили на колата гумите за през зимата. Менси погледна парчето хартия и каза с известно задоволство:

— Добре са те оскубали.

Той си свали сакото. Нищо по джобовете на ризата му, освен топче мъх. От десния джоб на панталона си извади ключовете за колата и четирийсет цента на дребни, предимно петачета. По някаква причина, която никога не можеше да разгадае, той привличаше като магнит монетите от по пет цента. По джобовете си никога нямаше десетаче за автомата на паркинга; само петачета, които не ставаха. Той остави портфейла си на бюрото заедно с всичко останало.

Маглиоре взе портфейла и се вгледа в изтъркания монограм — Мери му го бе подарила преди четири години по случай годишнината им.

— Защо Д ? — запита той.

— Джордж.

Той отвори портфейла и разхвърли съдържанието му по масата като пасианс.

Четирийсет и три долара на по двайсетачки и по един.

Кредитни карти: Шел, Суноко, Арко, Грантс, Сиърс, Магазини Керис, Америкън експрес.

Шофьорска книжка. Социална осигуровка. Карта за кръвна проба — група А, резус положителен. Карта за библиотеката. Пластмасово албумче. Фотокопие от акта му за раждане. Няколко стари фактури, някои почти прокъсани по прегъвките. Разписки за внесени суми по разплащателни сметки, някои още от юни.

— Що за човек си ти? — попита Маглиоре раздразнен. — Никога ли не си чистиш портфейла? Ако така го товариш, след година ще натежи като гира.

— Не обичам да хвърлям неща — сви рамене той. Той се замисли колко странно бе, че се бе ядосал от това, че Маглиоре го бе нарекъл лайно, а сега критиките към портфейла му изобщо не го притесняваха. Маглиоре отвори албумчето, което бе пълно със снимки. Най-отгоре бе Мери, със затворени очи и изплезен език. Стара снимка. Тогава тя бе по-слаба.

— Това жена ти ли е?

— Да.

— Сигурно е хубава, когато не й завират фотоапарат в лицето.

Той обърна на друга снимка и се усмихна.

— Синът ти, а? И аз имам един, долу-горе на същата възраст. Удря ли бейзболната топка? Прас! Сигурно.

— Да, това е синът ми. Почина преди време.

— Лошо. Нещастен случай?