Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Не е заради Джони — повтори той.

— Почакай… Виж… — Рон изглеждаше силно разстроен.

— Ще поговорим по-късно, Рон — каза той, без да знае дали това ще стане или не. — Хайде, кажи на всички, че за днес приключихме.

— Добре. Добре, но…

Той затвори бавно телефона. Извади указателя от чекмеджето и намери на жълтите страници ОРЪЖИЕ .

Набра номера на „Оръжейната на Харви“.

— Здравейте, Харви.

— Бартън Доус се обажда — каза той.

— Отлично. Вчера следобед пристигнаха патроните. Казах ви, че ще дойдат достатъчно рано преди Коледа. Двеста броя.

— Добре. Вижте. Днес следобед ще съм ужасно зает. Работите ли до по-късно вечер?

— Всяка вечер, до девет, и така чак до Коледа.

— Добре. Ще се опитам да мина около осем. Ако не днес, утре следобед със сигурност.

— Няма страшно. А, разбрахте ли, дали става дума за Бока Рио?

— Бока… — Аа, да, Бока Рио, където братовчед му Ник Адамс скоро ще ходи на лов. — Бока Рио. Да, това е името.

— Господи, завиждам му. Това бяха най-хубавите дни през живота ми.

— Несигурното примирие продължава — каза той. Внезапно си представи главата на Джони Уокър, поставена на електрическата печка до камината на Стивън Орднър, с малка бронзова табелка отдолу, където пише: ХОМО ПЕРАНИУС 28 ноември, 1973 г., прибран на ъгъла на Дийкмън.

— Какво значи това? — попита Хари, озадачен.

— Казах, че и аз му завиждам — каза той и затвори очи. Усещаше, че започва да му са гади. Пръскам се по шевовете, помисли си той. На това му казват да се пръснеш по шевовете.

— Аха. Е, до скоро.

— Да. Благодаря ви още веднъж, г-н Суинертън.

Той затвори телефона, отвори широко очи и пак огледа оголелия си кабинет. Натисна копчето на интеркома.

— Филис?

— Да, г-н Доус?

— Джони е починал. За днес ще затворим.

— Видях вече някои да си тръгват и същото си помислих и аз. — Гласът на Филис издаваше, че може би вече бе плакала.

— Би ли опитала да ме свържеш с г-н Орднър по телефона, преди да си тръгнеш?

— Разбира се.

Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Огромна оранжева машина се придвижваше тромаво на високите си, облечени с вериги колела, като разбиваше и подравняваше пътя. Всичко е заради тях, Фреди. Те са виновни. Всичко беше наред, докато онези от общината не решиха да разсипят живота ми. Дотогава всичко беше наред, нали, Фреди?

Фреди?

Фред?

Телефонът звънна и той го вдигна.

— Доус.

— Трябва да си полудял — каза Стийв Орднър с равен глас. — Напълно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в девет и половина тази сутрин лично се обадих на Монохан. Хората на Том Макан са подписали документите за завода в Уотърфорд в девет часа. Какво, по дяволите, се случи, Бартън?

— Може би ще е по-добре да се срещнем, за да поговорим за това.

— И аз така мисля. И трябва да знаеш, че ще ти се наложи да говориш много убедително, ако искаш да останеш на тази работа.

— Престани с тези номера, Стийв?

— Какво?

— Ти няма да ме оставиш тук, дори и като метач. Вече написах оставката си. Запечатана е, но мога и да ти цитирам по памет: „Напускам. Подпис, Бартън Джордж Доус.“

— Но защо? — тонът му бе като на човек, наранен физически от нещо. Но не виеше, като Арни Уокър. Той се съмняваше дали Стийв Орднър някога бе вил след единайсетия си рожден ден. Воят бе последната стъпка на по-малките хора.

— В два часа?

— В два ще е добре.

— Довиждане, Стийв.

— Барт…

Той затвори телефона и погледна безизразно към стената. След малко Филис показа глава на вратата. Изглеждаше уморена, изнервена и объркана под модерната си прическа. Видът на шефа й, седнал отпуснато насред оголелия си кабинет, само още повече я обърка.

— Г-н Доус, трябва ли да си тръгвам? Мога и да остана, ако…?

— Не, не Филис. Върви. Върви си вкъщи.

Тя изглежда се мъчеше да намери нужните думи, за да каже още нещо и той се завъртя и погледна отново през прозореца, с надеждата, че така ще спести неудобството и на двамата. След секунда, вратата тихо се затвори.

На долния етаж, бойлерът простена и спря. Двигатели на коли заработиха на паркинга.

Той седеше в празния си кабинет, посред празната пералня, чак докато дойде време да тръгва към Орднър. Сбогуваше се.

Офисът на Орднър бе в центъра на града, в една от високите нови сгради — седемдесететажна, цялата от стъкло, трудно отоплявана през зимата и още по-трудно охлаждана през лятото — небостъргач, който енергийната криза може би скоро щеше да опразни. Офисите на Амроко бяха на петдесет и четвъртия етаж.