Стивън Кинг - Пътна мрежа

Не зная, казваше той. Не можах да разбера дали е жив или мъртъв. Ще ни кажат. Просто не знам.

Той избяга на горния етаж. Чувстваше се странно, като изключен уред.

— Разбрахте ли как е Джони, г-н Доус? — запита Филис. Той забеляза за пръв път, че, въпреки младежката си прическа и боядисана коса, Филис изглеждаше остаряла.

— Зле е — каза той. — свещеникът дойде да му даде последно причастие.

— Оох, защо трябваше да се случва. И малко преди Коледа.

— Отиде ли някой до Дийкмън да събере товара му?

Тя го погледна, с лека обида в очите:

— Том изпрати Хари Джонс. Върна се преди пет минути.

— Добре — каза той, но това не беше добре. Беше зле. Помисли си да отиде долу в перачното и да изсипе достатъчно белина в машините, та всичко да се разложи — и когато програмата свърши и Полак отвори капаците, да е останала само купчина сиво текстилно тесто. Това би било добре.

Филис бе вече казала нещо, което той не чу.

— Какво? Извинявай.

— Казах, че г-н Орднър позвъни. Иска да му се обадите веднага. И някакъв човек, на име Харолд Суинертън. Каза, че патроните били пристигнали.

— Харолд? — Тогава той си спомни. „Оръжейната на Харви“. Само дето Харви, както и Марли, си бе отдавна отишъл. — Да, добре.

Той влезе в кабинета си и затвори вратата. На табелката на бюрото му все още пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той свали табелката от бюрото си и я хвърли в кошчето за боклук. Туп.

Той седна на бюрото си, взе всичко от кутията с надпис ВХОДЯЩА и го хвърли в кошчето, без да го погледне. Спря се и огледа кабинета. Стените бяха покрити с дървена облицовка. Отляво висяха в рамки две свидетелства — едното от колежа, другото от Института по перални, където бе изкарал курс през летата на 1969 и 1970 г. Зад бюрото му висеше увеличена снимка, на която той и Рей Таркингтьн се ръкуваха на паркинга на Синята Панделка точно след като покривът й бе сменен. Двамата с Рей се усмихваха. В далечината се виждаше пералнята с три камиона, наредени за товарене. Коминът все още изглеждаше много бял.

Работил бе в този кабинет от 1967-а насам, вече повече от шест години. В него бе посрещнал Уудсток, вълненията в университета Кент, убийството на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, Никсън. Години от живота му бяха преминали между тези четири стени. Тук бяха останали милиони удари на сърцето му, милиони вдишвания и издишвания. Той се огледа, за да види дали ще почувства нещо. Чувстваше лека тъга. Нищо повече.

Изчисти бюрото си като изхвърляше личните си документи и тетрадки. Написа оставката си на гърба на една бланка за пране и я постави в плик, в какъвто в пералнята даваха заплатите. Остави нещата, които не носеха нещо лично — кубчето квадратни хартийки, рулото скоч, книгата с чековете, купчината празни работни карти, привързани с ластик.

Стана, взе двете дипломи от стената и ги хвърли в кошчето. Стъклото, което покриваше свидетелството от Института по пералните, се разби. Местата, където двете рамки бяха висели на стената през всичките тези години, сега бяха по-светли и това бе всичко.

Телефонът звънна и той го вдигна, като смяташе, че е Орднър. Беше Рон Стоун, от долния етаж.

— Барт?

— Кажи.

— Джони се помина преди половин час. Изобщо не е дошъл в съзнание.

— Много съжалявам. Искам да затворя за днес, Рон.

Рон въздъхна:

— Така май ще е най-добре. Нали няма да си изпатиш от големите началници?

— Вече не работя за тях, Рон. Току-що си написах оставката.

Това беше. Беше го изрекъл. Това превърна всичко в реалност.

Отсреща последва пауза. Той чуваше шума на машините и неуморимото съскане на гладачното. „Убиецът“, така наричаха тази машина, поради това, което щеше да се случи на всеки, който попадне под нея.

— Нещо не дочух — каза Рон накрая. — Стори ми се, че каза…

— Да, това казах, Рон. Привършвам. Бе удоволствие да работя с теб и с Том, и дори с Вини, когато успяваше да си държи езика зад зъбите. Но това свърши.

— Хей, Барт, чуй ме. Успокой се. Знам, че си се разстроил…

— Не е заради Джони — каза той, без да знае така ли е, или не. Може би, все пак, той би бил способен да направи усилие да спаси себе си и живота, преминал под защитния купол на всекидневието от последните двайсет години. Но когато в коридора бе минал свещеникът, почти тичешком, и когато Арни бе издал онова странно, подобно на вой, стенание, той се беше отказал. Също като да караш кола, която занася, или да си въобразяваш, че я управляваш, и да вдигнеш ръце от волана, за да закриеш с тях очи.