Стивън Кинг - Пътна мрежа

— А как ще финансираш това малко приключение, г-н Доус? Сега, след като вече си безработен?

Странно му прозвуча като го чу. Вече безработен. Казано но този начин, звучеше доста вярно. Беше без работа. Това не беше някакъв сън.

— Изтеглих си застраховката живот миналия месец — каза той. — Изплащах по полица за десет хиляди долара в продължение на десет години. Сега имам около три хиляди.

— Значи отдавна си почнал да се подготвяш за това.

— Не — каза той честно. — Когато си изтеглях полицата, не знаех точно за какво ще са ми парите.

— По това време, значи, още си разглеждал и други варианти, така ли? Да запалиш пътя, или да го застреляш с картечница, да го удушиш, или…

— Не. Просто не знаех какво ще направя. Сега вече знам.

— Е, тогава, забрави за мен.

— Какво? — той премигна пред Маглиоре, истински изненадан. Това го нямаше в сценария. Маглиоре трябваше да се дърпа, малко по бащински. После да му продаде експлозива. Трябваше да му напомни и нещо като: Ако те хванат, знай, че ще отричам, че някога съм те виждал.

— Какво каза?

— Казах не. Н — Е. Това значи не. — Той се наведе напред. Доброто настроение се бе изпарило от очите му. Те бяха студени и неочаквано малки, въпреки увеличението на лупите. Това вече съвсем не бяха очите на някой весел Дядо Коледа от Неапол.

— Виж какво — каза той на Маглиоре. — Ако ме хванат, никога няма да кажа, че съм чувал името ти. Изобщо няма да го спомена.

— Ще го изпееш като пои. Ще си изплюеш и червата и ще те признаят за невинен по невменяемост. А аз ще кацна в пандиза до живот.

— Не, слушай…

— Ти слушай — каза Маглиоре. — Беше ми смешен, но до едно време. Това време изтече. Казах не и точно това имах предвид. Никакви пушки, никакъв динамит, никакви експлозиви, нищо. Защо ли? Защото ти си куку, пък аз съм бизнесмен. Някой ти е казал, че мога да намирам разни неща. И така да е. Давал съм много неща на много хора. Но и на мен са ми давали по нещо. През 1946-а ми дадоха от две до пет години за незаконно притежаване на оръжие. Излежах десет месеца. През 1952-а ми лепнаха обвинение в заговор, което не успяха да докажат. През 1955-а, ме обвиниха в неплащане на данъци, което също опровергах. През 1959-а ме обвиниха в приемане на крадена собственост, с което не можах да се справя. Прекарах осемнайсет месеца в Кастълтьн, но онзи, който се разприказва пред съда, още излежава доживотна присъда. От 1959-а насам са ме викали три пъти — в два от тях до дело въобще не се стигна, а третото обвинение не издържа. Много би им се искало пак да ме хванат натясно, защото, при едно добро обвинение, двайсет години не ми мърдат без шанс за по-раншно излизане заради добро поведение. А от някой като мен, единствено здрави след двайсет години ще му излязат бъбреците, колкото и тях да дадат на някоя чернилка в болницата в Нортън. За теб това може и да е игра. Луда, но игра. За мен не е. Мислиш, че казваш истината, когато твърдиш, че ще си държиш езика зад зъбите. Но ти лъжеш. Не мен. Себе си. Затова отговарям ти — твърдо не. Ако беше за жена, Бога ми, щях да ти дам две, само заради това шоу, дето ни разигра тука вчера. Но за друго — не.

— Добре — каза той. Стомахът му беше по-зле от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— Това място е чисто — каза Маглиоре. — И аз знам, че е чисто. Нещо повече, знам, че и ти си чист, макар че, Бог ми е свидетел, ако я караш така, скоро ще я оплескаш. Но чуй какво ще ти кажа. Преди около две години един негър дойде при мен и каза, че иска експлозиви. Той нямаше да гърми нещо безобидно като път. Искаше да вдига, във въздуха самия федерален съд.

Можеш да не продължаваш, помисли си той. Мисля, че ще повърна. Стомахът му бе като че ли пълен с пера и всяко едно от тях го дразнеше непоносимо.

— Продадох му стоката — каза Маглиоре. — Малко от това, малко от онова. Спазарихме се. Той поговори с неговите хора, аз — с моите. Парите бяха прехвърлени. Много пари. Стоката също бе прехвърлена. Слава Богу, хванаха го заедно с неговите момчета, преди да е успял да направи нещо. Но сън не ме хвана седмици наред, като си мислех как ще си изплюе червата пред ченгетата, или пред прокурора, или пред ФБР-то. И знаеш ли защо? Защото всичките бяха мръднали и всичките бяха черни, а това е най-лошото възможно съчетание. Някой само луд като теб, е готов пропял. Ще изгори като кибритена клечка. Но ако има трийсет души и хванат трима от тях, ще си затворят устата като неми и ще си заминат.

— Добре — повтори пак той. Очите му смъдяха и го боляха.