Стивън Кинг - То

После дясната вратичка на Плимута се отвори, лампичката над нея светна и шофьорът завъртя глава към него. Беше Бълвоча Хъгинс. Раздраното му лице висеше на парчета. Едното око беше изчезнало и през прогнилата дупка върху съсухрената буза прозираха почернелите зъби. На главата му стърчеше бейзболното каскетче, което бе носил преди да умре. По обърнатата назад козирка се стичаше сивозеленикава слуз.

— Бълвоч! — провикна се Хенри и болката раздра корема му. Изкрещя отново, този път без думи.

Сиво-белезникавите мъртвешки устни на Бълвоча се разтегнаха в обезкървена, сбръчкана усмивка. Той протегна обезобразената си ръка към отворената врата в подканващ жест.

Хенри се поколеба, после изкуцука край предницата на Плимута, плъзгайки за миг пръсти по V-образната емблема, както правеше в детството си всеки път, когато баща му го водеше в бангорската изложбена зала да огледат мечтаната кола. Докато се добере до дясната страна, над света плъзна мека сива пелена и трябваше да се вкопчи в отворената врата, за да не падне на асфалта. Постоя с клюмнала глава, дишайки безсилно и прекъслечно. Най-сетне светът се завърна — поне отчасти — и той намери сили да се провре през вратата и да рухне на седалката. Болката отново го захапа отвътре и по ръката му плъзна прясна кървава струя. Напомняше топло желе. Скърцайки със зъби, той отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Най-сетне болката поотслабна.

Вратата се затръшна сама. Лампичката изгасна. Хенри видя как прогнилата ръка на Бълвоча се вкопчи в скоростния лост и го тласна напред. През разложената плът на пръстите прозираха кости и белезникави топчести стави.

Плимутът потегли по Канзас стрийт към Горната миля.

— Как си, Бълвоч? — чу Хенри собствения си глас.

Глупав въпрос, разбира се — нямаше начин Бълвоча да е тук, мъртвите не могат да карат коли — но в момента не му хрумваше нищо друго.

Бълвоча не отговори. Единственото му хлътнало око се взираше в пътя. През дупката в бузата му ужасните зъби надничаха към Хенри. Хенри смътно усети, че откъм някогашния му приятел долита непоносима смрад. Вонеше на кош прогнили, разкашкани домати.

Капачето на жабката отхвръкна напред и чукна Хенри по коляното. В светлината на малката крушка отвътре той различи бутилка вино „Тексаски шофьор“. Взе я, развинти капачката и отпи дълбока глътка. Алкохолът плъзна надолу с прохладна, копринена ласка и избухна в стомаха му като вулканично изригване. Хенри потрепера цял, изстена… сетне се почувствува малко по-добре, малко по-свързан със света.

— Благодаря — каза той.

Бълвоча завъртя глава към него. Хенри чу как се раздвижват сухожилията в шията му; скърцаха като ръждиви панти. Няколко секунди Бълвоча го гледа с мъртвешки, едноок поглед и едва сега Хенри осъзна, че почти целият му нос е изчезнал. Май нещо беше ръфало старото приятелче. Може би куче. Или плъхове. По-скоро плъхове. Когато гонеха скапаните хлапета, тунелите бяха пълни с тия гадинки.

Все тъй бавно Бълвоча завъртя глава напред. Хенри тихо въздъхна от облекчение. Ставаше му някак кофти, когато Бълвоча го гледаше така. В оцелялото хлътнало око имаше нещо неразбираемо. Упрек? Гняв? Или какво?

Зад волана на тази кола седи мъртво момче.

Хенри сведе очи към ръката си и видя, че кожата е настръхнала. Побърза пак да надигне бутилката. Този път глътката се плъзна малко по-леко и пръсна по цялото му тяло приятна топлина.

Плимутът се спусна по Горната миля и навлезе в кръговото движение… образно казано, защото в този нощен час нямаше никакво движение; жълтите мигащи лампи на светофарите хвърляха тръпнещи отблясъци по пустите улици и спящите сгради. Беше толкова тихо, че Хенри чуваше как вътре прещракват релетата… или само си въобразяваше?

— Не съм искал да те зарежа тогава, Бълви — промърмори той. — Знам, че не го мислиш, ама рекох да ти кажа за всеки случай.

Съсухрените жили отново заскрибуцаха. Бълвоча пак го погледна с хлътналото си око. Устните му се разтегнаха в страховита усмивка, разкривайки черни, гъсто плесенясали венци. Що за усмивка е това? — запита се Хенри, докато колата прелиташе с кадифено мъркане по Главната улица между закусвалнята на Нан и кино „Аладин“ от едната страна и универсалния магазин от другата. Дали е усмивка на опрощение? Усмивка на стар приятел? Или е усмивка, която говори: ще те спипам, Хенри, ще те спипам задето ни заряза двамата с Вик? Що за усмивка?

— Трябва да ме разбереш, нали знаеш как беше — каза Хенри и млъкна. Как беше наистина ? Всичко се объркваше в мозъка му, събитията се размесваха като късчета от картинна мозайка, струпани върху някоя от ония скапани маси в залата за игри на „Джунипър хил“. Как беше в действителност ? Тогава тримата проследиха шишкото и курвето до Канзас стрийт и изчакаха в храстите, докато ония се катереха по сипея. Ако ги бяха изтървали от поглед, Хенри щеше да зареже дебненето и просто щеше да поведе Бълвоча и Виктор подир тях; по-добре две жертви, отколкото нито една.