Стивън Кинг - То

— Няма ли да ги спипаме, Хенри? — запита Виктор, докато Бен с пухтене се измъкваше навън.

— Ще ги спипаме — отвърна Хенри, без да изпуска от поглед омразния шишко. И тоя си падаше ритнитопковец. Така ще ти сритам топките, че да си ги носиш за обици, педераст шишкав. Чакай само да видиш какво ти се пише. — Не се тревожи.

Дебелакът помагаше на курвата да се измъкне от ямата. Тя се озърна тревожно и за миг Хенри се изплаши, че гледа право срещу него. После очите й плъзнаха настрани. Двамата си казаха нещо, сетне хлътнаха в гъстите храсти и изчезнаха.

— Хайде — каза Хенри, когато шумът на листа и строшени клонки заглъхна в далечината. — Ще ги проследим. Обаче отдалече и тихичко. Искам ги всички в кюпа.

Озъртайки се наоколо с широко разтворени очи, тримата се приведоха и изтичаха през поляната като военен патрул. Бълвоча поспря да надникне в къщичката и поклати глава от почуда и възхищение.

— Ами че аз съм седял право над главите им.

Хенри нетърпеливо му махна с ръка.

Тръгнаха по пътеката, за да не вдигат шум. Бяха минали половината път до Канзас стрийт, когато отсреща изникнаха шишкото и курвето, хванати ръка за ръка ( колко са милички! — помисли Хенри във върховен изблик на блажена ненавист).

За щастие двамата бяха с гръб към преследвачите и не поглеждаха назад. Хенри, Виктор и Бълвоча застинаха на място, после се оттеглиха в сянката край пътеката. Скоро Бен и Бевърли се превърнаха в две подскачащи светли петна сред гъстата плетеница от клони и храсти. Тримата продължиха преследването… но вече по-предпазливо. Хенри пак извади ножа и

Хенри си намира превоз / 02:30 ч.

натисна хромираното бутонче върху дръжката. Острието изхвръкна навън. Той го огледа унесено под лунните лъчи. Звездните проблясъци по острието бяха прекрасни. Нямаше представа колко е часът. От време на време потъваше и отново изплуваше в реалността.

В съзнанието му нахлу далечен звук, който бавно се засилваше. Автомобилен двигател. Идваше насам. Очите на Хенри се разшириха сред мрака. Той стисна ножа и зачака колата да отмине.

Но колата не отмина. Отби до тротоара край живия плет на Семинарията и спря без да изключва двигателя. Хапейки устни (коремът му се вцепеняваше; беше се втвърдил като дъска и кръвта между пръстите му лепнеше като кленов сок, когато го източваш от стъблото в края на март или началото на април), Хенри се надигна на колене и разгърна жилавите вейки. Зърна фарове и тъмния силует на автомобил. Ченгета? Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на ножа, стискаха и отпускаха, стискаха и отпускаха.

Пратих ти превоз, Хенри , прошепна гласът. Един вид такси, чат ли си? Нали трябва час по-скоро да те докараме до „Градски дом“. Нощта отминава.

Гласът се изкиска тъничко и зловещо, после млъкна. Сега в тишината се чуваха само песните на щурците и равномерното боботене на мощния двигател. Звучи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички , разсеяно помисли Хенри.

Тромаво се изправи на крака и закуцука към алеята пред Семинарията. Надникна иззад живия плет. Не беше полицейска кола — нямаше буркани отгоре, а и формата му се стори някак необичайна. Стори му се… стара .

Отново чу онова тихо кискане… или може би само песента на вятъра.

Хенри се измъкна от сянката на живия плет, пролази под веригата, пак се изправи и тръгна към спрялата кола, застинала сред черно-бял фотографски свят от сребърен лунен блясък и непроницаеми сенки. Самият той изглеждаше ужасно: ризата му беше почерняла от кръв, лепкавото петно бе стигнало почти до коленете на джинсите. Лицето му се белееше призрачно в мрака под късата болнична прическа.

Стигна до тротоара и пак се вгледа в колата, опитвайки да различи какво представлява масивният силует зад волана. Но най-напред разпозна колата — баща му винаги се кълнеше, че някой ден ще има точно такава: Плимут Фюри модел 1958. Каросерията беше червено-бяла и Хенри знаеше (колко ли пъти го бе повтарял баща му?), че под капака боботи двигател V-8 327. Мощност 255 конски сили, развива 120 километра за девет секунди. Ще си купя тая кола и когато умра, ще ме погребат с нея , обичаше да казва Бъч… но разбира се, той не успя да купи колата и бе погребан на държавни разноски след като обезумелият Хенри попадна в лудницата, крещейки за подземия и чудовища.

Ако вътре е той, май няма да го понеса , каза си Хенри, докато се люшкаше замаяно напред назад и стискаше ножа, гледайки тъмната фигура зад волана.