Стивън Кинг - То

Но жертвите не изчезнаха. Облегнаха се на парапета и подхванаха разговор, хвърляйки от време на време погледи нагоре по улицата. Понякога се озъртаха и към Пущинака, но отрядът на Хенри беше добре укрит.

Спомняше си, че небето посивя, въздухът натегна и откъм изток взеха да прииждат облаци. Скоро щеше да завали.

Какво стана после? Какво…

Съсухрени, костеливи пръсти стиснаха ръката му и Хенри изпищя. Отново бе почнал да се проваля в памучната сивота, но страховитото докосване на Бълвоча и болката, която проряза стомаха му от писъка, го върнаха към реалния свят. Озърна се и видя лицето на Бълвоча само на два пръста от своето; стреснато си пое въздух и веднага съжали за това. Старото приятелче наистина се беше скапало. Хенри отново си помисли за куп домати, гниещи кротко в някой тъмен хамбарски ъгъл. Призля му.

Внезапно си спомни края — края на Бълвоча и Вик. Нещо бе изскочило от мрака, докато тримата стояха в една шахта с решетка на върха и се чудеха накъде да продължат. Нещо … Отначало Хенри не можеше да схване какво е. Разбра едва когато Виктор се разкрещя: „Франкенщайн! Това е Франкенщайн!“ И наистина беше чудовището на Франкенщайн със стърчащи от гърлото болтове и дълбок шев на челото; то бавно се люшкаше насреща, пристъпвайки с обуща като грамадни детски кубчета.

„Франкенщайн! — пищеше Вик. — Фр…“ После главата на Вик отхвръкна от раменете, прелетя през шахтата и се блъсна в отсрещната каменна стена с гнусен мляскащ звук. Воднистите жълти очи на чудовището се впериха в Хенри и той замръзна. Усети как губи власт над мехура си и по бедрата му плъзва топла влага.

Кошмарното създание се люшна към него и тогава Бълвоча… тогава Бълвоча…

— Слушай, знам, че избягах — каза Хенри. — Не биваше да го правя. Обаче… обаче…

Бълвоча го гледаше безмълвно.

— Изгубих се — прошепна Хенри, сякаш искаше да каже на стария приятел Бълви, че не му е било леко. Звучеше адски тъпо, все едно да рече: Да бе, Бълвоч, знам, че те пречукаха, ама пък на мене знаеш ли каква страхотна треска ми влезе под нокътя? Но наистина беше страшно… непоносимо страшно. Спомни си как час след час бродеше из свят от зловоние и мрак и накрая започна да крещи. По някое време опората под краката му изчезна и докато траеше безкрайното, зашеметяващо падане, той намери време да си помисли: Е, добре, след минутка ще бъда мъртъв и ще се отърва веднъж завинаги… а после го обгърна буйно течаща вода — навярно беше попаднал в подземния тунел на Кендъскиг. Без сам да знае как, той се озова навън, под лъчите на гаснещия залез, заблъска отчаяно с ръце към брега и със сетни усилия пролази нагоре по стръмния склон, само на петдесетина метра от мястото, където след двадесет и шест години щеше да се удави Ейдриън Мелън. Подхлъзна се, падна, удари си главата в нещо и загуби съзнание. Когато се свести, беше настанала нощ. Затътри нозе към шосе № 2 и успя да се добере на стоп до фермата. А там вече го чакаха ченгетата.

Но всичко това беше по-късно. А тогава, в канала, Бълвоча застана пред Франкенщайновото чудовище и то с един замах раздра лявата половина на лицето му чак до костта — Хенри видя това преди да побегне. Но сега Бълвоча се бе завърнал и сочеше нещо с пръст.

Хенри видя, че са спрели пред „Градски дом“ и изведнъж разбра всичко. Днес „Градски дом“ беше единственият хотел в Дери. През 58-ма имаше още два: „Източна звезда“ в края на Ексчейндж стрийт и „Отмора за пътника“ на Торо стрийт. И двата хотела бяха изчезнали по време на градската реконструкция (Хенри знаеше това; в „Джунипър хил“ усърдно четеше всеки нов брой на „Дери нюз“). Сега оставаше само „Градски дом“ и няколко паянтови мотелчета около магистралата.

Те трябва да са там , помисли той. Там, вътре. Всички, които още са живи. Дремят под завивките и в главите им танцуват видения на бонбони… или канали. А аз ще ги очистя. Ще ги изтрепя един по един.

Извади бутилката и с глухо сумтене отпи още една глътка. Усети как в скута му бликва нова струя кръв, седалката под него лепнеше, но от виното му ставаше по-добре; с виното всички тревоги изглеждаха незначителни. Би предпочел малко бърбън, но в края на краищата по-добре вино, отколкото нищо.

— Слушай — каза той на Бълвоча, — извинявай, че те зарязах. Не знам защо избягах. Моля те… не ми се сърди.

Бълвоча проговори за пръв и последен път, но не със своя глас. Гласът, който излетя от прогнилата му уста, беше дълбок, могъщ и страшен. Щом го чу, Хенри изплака. Това беше гласът от луната, гласът на клоуна, онзи глас, който чуваше в сънищата си за канали и дренажи, където безспирно ромоли вода.