Стивън Кинг - То

Той притисна дръжката на ножа до изопнатото костеливо гърло. Баща му се поразмърда и пак потъна в пиянска дрямка. Зареял поглед нейде надалече, Хенри стоя така цели пет минути, галейки с палец сребристото бутонче върху дръжката. Гласът от луната му говореше — шушнеше като топъл пролетен ветрец с дебнеща в полъха хладна стомана, бръмчеше като гневни стършели в книжно гнездо, пазареше се като пресипнал политик.

Всички приказки на гласа изглеждаха типи-типи-топ, затова Хенри натисна сребристото бутонче. Нещо изщрака в дръжката на ножа, пружината тласна острието и петнадесет сантиметра стомана пронизаха гърлото на Бъч Бауърс. Беше съвсем лесно, като да забиеш вилица в месото на добре изпечено пиле. Окървавеното връхче изхвръкна от другата страна.

Бъч отвори очи. Втренчи се в тавана. Устата му зяпна широко. Струйки кръв протекоха от ъгълчетата на устните надолу към ушите. От гърлото му долиташе бълбукане. Огромен кървав мехур се изду между провисналите устни и веднага се пукна. Едната ръка на Бъч пропълзя напред и конвулсивно стина коляното на сина му. Хенри не се разсърди. След малко ръката се отпусна. После бълбукането заглъхна. Бъч Бауърс беше мъртъв.

Хенри издърпа ножа, избърса го в мръсния чаршаф върху дюшека и избута острието назад докато пружината изщрака. Огледа баща си без особен интерес. Гласът му бе обяснил задачите за днес докато стоеше на колене и притискаше дръжката на ножа към гърлото на Бъч. Гласът бе обяснил всичко. И той мина в хола, за да позвъни на Бълвоча и Виктор.

Сега тримата заедно чакаха край поляната и макар че топките все още го боляха ужасно, беше приятно и утешително да усеща как се издува ножът в левия джоб на джинсите. Предчувствуваше, че клането ще започне скоро. Другите щяха да се върнат, за да продължат бебешките си игри и тогава клането щеше да започне. Гласът от луната му бе обяснил всичко докато стоеше на колене край баща си, а после, на път към града, Хенри нямаше сили да откъсне очи от бледия призрачен диск сред небосвода. Видя, че луната наистина има човешко лице — зловещо искрящо призрачно лице със зейнали кратери вместо очи и похотлива усмивка, която сякаш прорязваше скулите чак до ушите. То му говореше

( тук долу се реем Хенри всички се реем и ти ще се рееш )

по целия път до града. Избий ги всички , казваше призрачният глас от луната и Хенри отлично го разбираше; усещаше, че споделя същото вълнение. Щеше да ги избие всички, всички свои мъчители и тогава страшното чувство — чувството, че хватката му слабее, че неумолимо навлиза в един по-широк свят, където не ще може да властвува както властвуваше над двора на Общинската прогимназия, че в широкия свят шишкото, негрото и пелтекът може някак да пораснат, докато той само ще старее — ще изчезне завинаги.

Щеше да ги избие всички и гласовете — ония, които говореха отвътре и другите от луната — щяха да го оставят на мира. Щеше да ги избие всички, а после щеше да се прибере у дома и да седне на задната веранда с татковата японска сабя в скута. Щеше да изпие една-две от татковите бири. Щеше да слуша радио, само че не бейзбол. Бейзболът беше скапана работа. Щеше да слуша рокендрол. Макар че Хенри не знаеше (а и не би му пукало, ако го знаеше), по този въпрос между него и Неудачниците царуваше пълно единодушие: рокендролът беше типи-типи-топ. Има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. Тогава всичко щеше да бъде наред; всичко щеше да бъде гот; всичко щеше да бъде окей и нямаше да има значение какво ще се случи после. Гласът щеше да се погрижи за него — усещаше това. Щом ти се грижиш за То, и То се грижи за теб. Така беше в Дери открай време.

Но хлапетата трябваше да бъдат спрени — незабавно, още днес. Така бе казал гласът.

Хенри извади от джоба новия си нож и взе да го върти насам-натам пред очите си, гледайки с наслада как слънчевите лъчи примигват и се плъзгат по хромираните части. После Бълвоча стисна ръката му и изсъска:

— Гледай, Хенри! Леле Божичко! Гледай го туй!

Хенри погледна и усети как разбирането го облива като поток от ясна светлина. Сякаш по вълшебство едно квадратно късче от поляната се вдигаше нагоре, разкривайки все по-широк мрачен отвор. Ужасът го жегна за миг, когато помисли, че там може да е господарят на гласа… та нали То живееше нейде под Дери! Сетне чу дрезгавото скърцане на зацапаните панти и разбра всичко. Не бяха видели къщичка по дърветата, защото тя изобщо не беше там.

— Бога ми, стояли сме право връз нея — изръмжа Бълвоча и се приготви да хукне в атака, когато от квадрата сред поляната изникнаха главата и раменете на Бен. Хенри го сграбчи и дръпна надолу.