Стивън Кинг - То

Бевърли разбра по лицето му, че най-сетне е повярвал и я обзе неописуемо облекчение. Не се налагаше да му разказва как мистър Рос спокойно сгъна вестника и се прибра. Можеше да го премълчи. Това беше прекалено страшно.

— Тръгваме към Канзас стрийт — каза Бен и рязко вдигна капака. — Бъди готова да бягаш.

Той подаде глава навън и се огледа. Над поляната царуваше тишина. Чуваше звънкия ромон на Кендъскиг, птичи песни, далечния тътен на дизелов локомотив в депото. Нямаше нищо друго и това го разтревожи. Би се чувствувал много по-спокоен, ако можеше да чуе как Хенри, Бълвоча и Виктор се провират с трясък и ругатни през гъстия храсталак край потока. Но не ги чуваше.

— Хайде — каза той и помогна на Бевърли да излезе. Тя също се огледа тревожно, като приглаждаше косата си назад и се мръщеше от неприятния, мазен допир.

Бен я хвана за ръката и двамата започнаха да се промъкват през храстите към Канзас стрийт.

— По добре да не излизаме на пътеката.

— Не — възрази тя, — трябва да бързаме.

Той кимна.

— Добре.

Излязоха на пътеката и побягнаха към Канзас стрийт. Веднъж тя се препъна в някакъв издаден камък и

Дворът на Семинарията / 02:17 ч.

тежко рухна на тротоара под сребристите лунни лъчи. Глухо изпъшка и заедно със стона върху напукания бетон бликна струйка кръв. Под лунното сияние изглеждаше черна като кръвта на бръмбар. Няколко секунди Хенри я гледа замаяно, после надигна глава и се озърна.

Над Канзас стрийт тегнеше предутринна тишина, между мрачните заключени къщи светеха само няколко улични лампи.

А. Ето и каналната решетка.

За една от железните пречки беше завързано балонче с изрисувана широка усмивка. Лекият ветрец го подмяташе насам-натам.

Хенри отново се изправи на крака, притискайки корема си с лепкава длан. Добре го беше подредило негрото, обаче Хенри му го беше върнал тъпкано. Да, сър. С негрото вече всичко беше типи-типи-топ.

— Пиши го бегало — промърмори Хенри и затътри треперещи нозе покрай подскачащото балонче. Нова струя кръв от корема оплиска дланта му. — Видях му сметката. Очистих го педераста черен. Всички ще очистя. Да знаят друг път как се хвърлят камъни.

Наоколо светът прелиташе на бавни, огромни вълни — досущ като ония, дето ги показваха по болничния телевизор в началото на всеки епизод от „Хавай“

( давай, мой човек, ха-ха, страхотен е Джак Лорд, да го шибам. Типи-типи-топ е Джак Лорд, да му го набутам в човката )

и Хенри можеше Хенри можеше Хенри почти можеше

( да чуе как ония грамадни вълни край Оаху растат с рев и подгъват пенести гребени и раздрусват

( друсайдрусайдрусай

( реалността на света. Ами „Тръбопровод“? Голяма работа беше. Помниш ли „Тръбопровод“? Типи-типи-топ, страхотен сериал. Ами „Изтриване“? Голям майтап падна в началото, да се напикаеш от смях. Оня образ мязаше на Патрик Хокстетър. Педераст скапан. Ама и него го очистиха и що се )

отнасяше до Хенри, тъй беше

( по-добре, хиляда кура по-добре от типи-типи-топ, беше просто ЧУДЕСНО, направо ЧУДЕСНО КАТО ПРЯСНА МАЗИЛКА

( окей стрелвай се по Тръбопровода и не се оглеждай назад не закачай моите момчета хващай вълната и се

( стрелват

( стреляйстреляйстреляй

( с вълната и литвай с мен на сърф по тротоара стреляй

( по вълната стреляй по света но слушай )

ухото на паметта — то непрестанно чуваше онова страшно чат-боннггг ; окото на паметта непрестанно виждаше как над пружината подскача главата на Виктор с татуирани кървави розетки по челото, клепачите и бузите.

Хенри тъпо се озърна наляво и видя, че вместо къщи сега край него чернее висок жив плет. Отзад стърчеше тясната, мрачно викторианска сграда на Духовната семинария. Не светеше нито един прозорец. Последният випуск бе напуснал Семинарията през 1974 година. От лятото на онази година сградата затвори врати. Ако сега нещо бродеше из нея, можеше да го стори само с разрешение на групата стари клюкарки, които се наричаха „Историческо дружество“.

Той пристъпи към алеята пред входа. Преграждаше я тежка верига с метална табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ДЕРИ.

Хенри преплете крака и отново се сгромоляса — бух! — на тротоара. В далечината една кола зави по Канзас стрийт. Лъчите на фаровете обляха асфалта. Хенри намери сили да пропъди мъглата пред очите си и различи лампите върху покрива — полицейска кола.

Драскайки с нокти, той пропълзя под веригата и се търкулна наляво, зад живия плет. С наслада усети росни капки по пламналото си лице. Лежеше по очи, въртеше глава насам-натам из влажната трева и мислеше колко хубаво би било сега да пийне нещо.