Стивън Кинг - То

— Който има клуб, скоро ще е труп — промърмори Бълвоча и се изкиска. Смехът му беше гърлен и глух, като смях на трол. — Който има клуб, скоро ще е труп. Ама че го рече. Голям майтап.

Бевърли усети, че гърдите на Бен подскачат нагоре-надолу на резки тласъци; пресекливо поемаше въздух и тутакси го издишваше. В един панически миг помисли, че той се готви да заплаче, после се вгледа в лицето му и разбра, че се мъчи да удържи смеха. Просълзените му очи срещнаха нейния поглед и безумно се врътнаха настрани. В бледата светлина, прозираща през процепа край капака, Бевърли видя, че лицето му е тъмночервено от напъване.

— Който има клуб, става трупи-тупи-туп — повтори Бълвоча и тежко седна точно насред капака.

Този път покривът се разтресе още по-страшно и Бевърли чу откъм едната подпора глухо, зловещо скррръъъц . Капакът беше предвиден да издържи тежестта на прикритието от чимове… но сега към тях се прибавяха осемдесетте килограма на Бълвоча.

Ако не си тръгне скоро, ще ми се приземи право в скута , помисли Бевърли и изведнъж я прихвана истерията на Бен. Смехът се мъчеше да избие от гърдите й с мъчителни, парещи напъни. Представи си как открехва прозорчето, протяга ръка и жестоко ущипва задника на Бълвоча, който е седнал на припек и се кикоти без нищо да подозира. В последно отчаяно усилие да удържи смеха, тя притисна лице към гърдите на Бен.

— Шшшшшт — прошепна Бен. — За Бога, Бев…

Скрррръъъц. Още по-силно.

— Ще издържи ли? — едва чуто запита тя.

— Ако не пръдне, може и да издържи — отговори Бен и само след миг Бълвоча наистина пръдна — дълго и звучно соло на тромпет, което трая най-малко тридесет секунди. Двамата се вкопчиха един в друг, заглушавайки взаимно лудешкия си кикот. Бевърли усещаше ужасно главоболие и се запита дали няма да припадне.

После нейде отдалече Хенри повика Бълвоча.

— Какво? — изрева Бълвоча и скочи на крака с тежък тътен. Долу отново се посипа прах. — Какво, Хенри?

Хенри изкрещя някакъв отговор; Бевърли разбра само две думи: брега и храстите .

— Окей! — излая Бълвоча и стъпките му прекосиха капака за последен път. Отекна прощален тътен и в скута на Бевърли се отрони тресчица. Тя хвана късчето дърво и смаяно го огледа.

— Още пет минути — глухо прошепна Бен. — Само пет минути и всичко щеше да рухне.

— Чу ли го като пръдна? — запита Бевърли и пак се разкиска.

— Помислих, че е почнала Третата световна война — отвърна Бен и също се разсмя.

Трябваше да дадат воля на облекчението и те дълго се смяха като луди, опитвайки да не вдигат прекалено много шум.

Накрая, без сама да подозира какво ще изрече (и без никаква конкретна връзка с отчаяното положение), Бевърли каза:

— Благодаря ти за стихотворението, Бен.

Бен веднага спря да се смее и я огледа сериозно, почти боязливо. Извади от задния джоб зацапана кърпичка и бавно избърса лицето си.

— Стихотворение ли?

— Онова хайку. На пощенската картичка. Ти го изпрати, нали?

— Не — каза Бен. — Не съм ти пращал никакво хайку. Щото ако хлапе като мен — дебело хлапе като мен — направи такова нещо, момичето сигурно ще си падне от смях.

— Не се смях. Помислих, че е прекрасно.

— Аз не мога да напиша нищо прекрасно. Сигурно е Бил. Не съм аз.

— Бил ще пише — съгласи се тя. — Обаче никога няма да напише нещо толкова нежно. Ще ми услужиш ли с кърпичката?

Бен й я подаде и тя се помъчи да изчисти лицето си.

— Откъде разбра, че съм аз — запита той след дълго мълчание.

— Не знам — каза тя. — Просто разбрах.

Бен преглътна на сухо. Сведе глава и се втренчи в ръцете си.

— Не беше сериозно. Написах го просто така.

Бевърли го изгледа тъжно.

— Дано да лъжеш — прошепна тя. — Ако е истина, съвсем ще ми развалиш деня, а пък право да си кажа, той и бездруго не е много весел.

Бен продължи да се взира в ръцете си и най-сетне отвърна с едва доловим глас:

— Ами такова… обичам те, Бевърли, обаче не искам това да ни развали дружбата.

— Няма — обеща тя и го прегърна. — Сега се нуждая от всичката обич, която можеш да ми дадеш.

— Но най-много харесваш Бил.

— Може и да е тъй — съгласи се тя, — обаче това не е важно. Ако бяхме големи, сигурно щеше да има някакво значение. Но сега еднакво обичам всички ви. Вие сте единствените ми приятели. И аз те обичам, Бен.

— Благодаря ти — каза той. Помълча, напрегна се и успя да го изрече. Даже намери сили да я погледне в очите. — Аз написах стихотворението.