Стивън Кинг - То

Полицейската кола бавно мина край него и се отдалечи.

После лампите изведнъж припламнаха и пръснаха из мрака трескави сини отблясъци. По пустите улици нямаше нужда от сирена, но Хенри чу как двигателят изведнъж изрева на пълни обороти. Гумите яростно изпищяха по асфалта.

Спипаха ме, спипаха ме , брътвеше задавен глас в главата му… после той осъзна, че полицейската кола се отдалечава от него нагоре по Канзас стрийт. След миг адски вой огласи тихата нощ. Звукът наближаваше откъм юг и Хенри си представи как някаква чудовищна черна котка с дълга мека козина и искрящи зелени очи препуска из мрака — То иде под новия си облик да го хване, да го изсмуче като сурово яйце.

Малко по малко (и чак когато воят взе да заглъхва) той осъзна, че чува сирената на линейка, отиваща натам, накъдето бе изчезнала полицейската кола. Лежеше разтреперан и вледенен в мократа трева и се мъчеше

( друсай братко друсай сладко рокендрол има пилета в хамбар ’къв хамбар чий хамбар мой )

да не повърне. Боеше се, че ако повърне, може да си избълва червата, а му оставаха още петима за убиване.

Линейка и полицейска кола. Накъде отиват? Към библиотеката, разбира се. За негрото. Ама закъсняха. Очистих го. Що не вземете да спрете тая сирена, момчета? Той не я чува. Вече е глух като пън. Той…

Наистина ли?

Хенри плъзна пресъхнал език по олющените си устни. Ако онзи беше мъртъв, сирената нямаше да вие в нощта като ранена пантера. Нямаше да има линейка, ако черната маймуна не я е повикала. Значи може би — но само може би — негрото беше живо.

— Не — изпъшка Хенри.

Претъркаля се по гръб и заби поглед в небето, осеяно с милиарди звезди. Знаеше, че То е дошло оттам. Нейде от този небосвод… То

( бе дошло от космоса пълно с похотлива страст за земни жени бе дошло да ограби всички жени и да изнасили всички мъже хей братче не беше ли обратното я да мълчиш сладурче господин Джеси Джеймс си знае работата. Виктор обичаше да разправя този виц и падаше голям )

бе дошло от междувездните пространства. Гледайки звездното небе, той изтръпна от ужас пред необятния черен мрак. Прекалено лесно можеше да си представи как небосводът се обагря в кървав пурпур и огнени линии очертават Лице…

Потръпвайки, той затвори очи, стисна корема си с две ръце и помисли: Негрото е пукнало. Просто някой е чул боя и се е обадил на ченгетата да проверят какво става. Това е.

Ами линейката?

— Млъквай, млъквай — изстена Хенри.

Отново го обземаше някогашната безсилна ярост; спомни си как ония гадни хлапета все го прецакваха в старите времена — старите времена, които днес изглеждаха тъй близки и важни — как всеки път, щом решеше, че ги е спипал, те намираха начин да му се изплъзнат. Така беше и в онзи последен ден, когато Бълвоча видя ситното курве да тича по Канзас стрийт към Пущинака. Помнеше, о да, помнеше съвършено ясно. Когато те ритнат по топките, няма начин да забравиш. А през онова лято най-редовно го ритаха по топките.

Хенри с усилие се надигна, седна и примижа от острата болка дълбоко в корема.

Виктор и Бълвоча му бяха помогнали да слезе в Пущинака. Той вървеше колкото се може по-бързо въпреки страданието, раздиращо като с нокти слабините и долната част на корема му. Дошло бе време да свърши веднъж завинаги. Излязоха на полянка, от която като нишки на паяжина се разбягваха шест пътечки. Да, личеше, че тук са играли хлапета; не бе необходимо да си детектив, за да го разбереш. Наоколо се търкаляха хартийки от бонбони, стари капси от тапешник, няколко вехти дъски и пухкава купчинка стърготини, като че нещо е било майсторено тук.

Помнеше как застана сред полянката и огледа околните дървета, търсейки тъпата им къщичка. Щеше да я открие, после щеше да се изкатери — и момичето щеше да се крие там, а той щеше да й клъцне гърлото с ножа и след това щеше да й гали циците нежно и леко докато изстинат.

Но не видя никаква къщичка сред клоните; Бълвоча и Виктор също не откриха нищо. В гърлото му се надигна познатата горчилка на разочарованието. Двамата с Виктор оставиха Бълвоча да пази поляната и слязоха към реката. И там нямаше помен от момичето. Помнеше как се приведе, вдигна един камък и

Пущинакът / 12:55 ч.

побеснял от недоумение и гняв го запокити далече надолу по реката. Рязко се завъртя към Виктор.

— Къде е?

Виктор бавно поклати глава.

— Не знам — каза той. — Тече ти кръв.

Хенри наведе глава и видя върху чатала на джинсите си тъмно петно колкото монета от четвърт долар. Болката бе отстъпила място на тъпо, пулсиращо страдание, но имаше чувството, че долните му гащи изведнъж са станали прекалено тесни. Топките му се подуваха. Усети как яростта отново нахлува в гърдите му и стяга сърцето като конопено въже. Тя бе посмяла да стори това.