Стивън Кинг - То

— Къде е? — изсъска той.

— Не знам — отговори Виктор със същия безизразен глас. Изглеждаше хипнотизиран, слънчасал и сякаш изобщо нямаше представа къде се намира. — Сигурно е избягала. Вече може да е чак в Олд кейп.

— Не е — каза Хенри. — Крие се. Имат скривалище и тя се спотайва там. Може да не е къщичка на дърво. Може да е нещо друго.

— Какво?

— Откъде… да… знам! — изрева Хенри и Виктор отскочи назад.

Хенри стоеше сред Кендъскиг и се оглеждаше, без да усеща хладните водни струи около гуменките си. Пет-шест метра надолу по течението погледът му се прикова върху стърчащия над брега бетонен цилиндър — помпена станция. Измъкна се от водата и тръгна нататък, усещайки как го изпълва някакъв неизбежен ужас. Кожата му сякаш се стягаше, очите му се разширяваха, за да виждат все повече и повече; дори му се стори, че усеща как ситните косъмчета в ушите му настръхват и се полюшват като водорасли под ласката на дълбоко течение.

Откъм помпената станция долиташе глухо бучене. Над водата край нея стърчеше дълга тръба, от която на ритмични тласъци изхвръкваха струи тъмна кал.

Хенри се приведе над кръглия железен капак на цилиндъра.

— Хенри? — нервно подвикна Виктор. — Хенри? Какво правиш?

Хенри не му обръщаше внимание. Приближи око към една от кръглите дупки в капака, но не видя нищо освен мрак. Тогава притисна ухо върху желязото.

— Чакай…

Гласът долетя от дълбокия мрак и Хенри усети как цялото му тяло изстива до абсолютната нула, как вените и артериите замръзват като кристални ледени тръбички. Но с тия чувства идваше и нещо почти непознато: обич. Очите му се разшириха. Устата му се разтегна в безжизнена клоунска усмивка. Това бе гласът от луната. Сега То беше долу, в помпената станция… дълбоко в каналите.

— Чакай…гледай…

Той зачака, но вече не се чуваше нищо освен равномерното приспивно бучене на помпите. Върна се към Виктор, който стоеше на брега и го гледаше боязливо. Без да му обръща внимание, Хенри изрева на Бълвоча. След малко Бълвоча дотърча.

— Елате — каза Хенри.

— Какво ще правим? — запита Бълвоча.

— Ще чакаме. Ще гледаме.

Промъкнаха се обратно към полянката и седнаха между храстите. Хенри опита да дръпне гащите от подутите си топки, но това се оказа прекалено болезнено.

— Хенри, какво… — започна Бълвоча.

— Шшшшт!

Бълвоча послушно замълча. Хенри имаше пакет „Кемъл“, но не го извади. Не искаше оная кучка да надуши дима, ако се спотайваше наоколо. Можеше да им обясни, но нямаше смисъл да си хаби думите. Гласът бе изрекъл само две думи, ала те сякаш обясняваха всичко. Хлапетата играеха тук. Скоро щяха да се върнат. Защо да гонят само ситното курве, когато можеха да спипат и седмината лайнари накуп?

Чакаха и гледаха. Виктор и Бълвоча като че бяха заспали с отворени очи. Очакването не трая дълго, но Хенри имаше време да помисли за много неща. Например за това как бе намерил автоматичния нож тази сутрин. Не стария нож, който носеше през последния учебен ден; онзи бе изчезнал някъде. Обаче сегашният изглеждаше много по-готин.

Беше пристигнал по пощата.

Уж де.

Спомни си как стоеше на верандата, гледаше килнатата, очукана пощенска кутия и се мъчеше да проумее видяното. Кутията беше окичена с балони. Два бяха завързани за кукичката, на която раздавачът понякога закачаше колети; други — за металното флагче. Червени, жълти, сини, зелени. Сякаш някакъв безумен цирк бе минал в потайна доба по Уичъм роуд, за да остави тук своя знак.

Когато изтича до пощенската кутия, той видя, че по балоните са изрисувани лица — лицата на хлапетата, които го вбесяваха през цялото лято, които сякаш му се подиграваха иззад всеки ъгъл.

Зяпнал от изумление, той гледаше тия образи, а сетне балоните се пръснаха един след друг. Беше чудесно; стори му се, че ги е пукнал с мисълта си, че ги убива с желанието да умрат.

Изведнъж вратичката на пощенската кутия увисна надолу. Хенри пристъпи към нея и надникна вътре. Макар че раздавачът идваше насам едва около пладне, той изобщо не се учуди, когато видя плоско правоъгълно пакетче. Извади го. Адресът гласеше: МИСТЪР ХЕНРИ БАУЪРС, П.К. № 2, ДЕРИ, МЕЙН. Имаше даже и адрес на подателя: МИСТЪР РОБЪРТ ГРЕЙ, ДЕРИ, МЕЙН.

Развърза пакетчето и небрежно захвърли край краката си кафявата опаковъчна хартия. Вътре имаше бяла кутийка. Отвори я. Върху подложка от бял памук лежеше автоматичен нож. Хенри го извади и влезе в къщата.

Баща му лежеше на раздърпания дюшек в общата им спалня, обкръжен от празни бирени кутии. Коремът му стърчеше изпод жълтеникавите долни гащи. Хенри коленичи до баща си, вслуша се в носовото му хъркане, погледа как трепкат, подскачат и плющят загрубелите му устни.