Стивън Кинг - То

Когато проникна в нея, тя леко изви гръбнак срещу напора на члена и промълви:

— Бъди ми приятел… обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвърна той и се усмихна, притиснал лице към голото й рамо.

Започнаха плавно и той усети как по кожата му избива пот, докато Бевърли ускоряваше ритъма под него. Съзнанието му потъваше, приковаваше се единствено към плътта помежду им. Порите й бавно се разтваряха, пръскайки нежен мускусен аромат.

Бевърли усети наближаващия екстаз. Стремеше се към него, напрягаше се за него, не се съмняваше нито за миг, че ще дойде. Внезапно тялото й се разтресе и литна нагоре — не към оргазъм, а към някакъв връх далече над онова, което бе изживявала с Том или другите двама любовници преди него. Осъзна, че това няма да бъде просто удоволствие, а взрив на ядрена ракета. Обзе я лек страх… но тялото й отново подхвана ритъма. Усети как цялата дължина на Бил се напряга в нея, как цялото му тяло се вкаменява като онова вътре, и в този момент достигна върха — не, започна да достига върха на някакво невъобразимо удоволствие, граничещо със страданието; то бликаше на вълни от неподозирани до днес шлюзове и тя захапа рамото на Бил, за да заглуши вика си.

— О, Боже мой — изстена Бил и сякаш заплака, макар че нито тогава, нито после тя не успя да разбере дали наистина е било така. Той се отдръпна и Бевърли помисли, че ще се изплъзне от нея — опита да се подготви за този миг, който винаги й носеше мимолетно, необяснимо чувство на загуба и пустота, като човешка следа на безлюден плаж — но той отново нахлу напред. И стана нещо, което не бе подозирала, че може да й се случи — мигновено я разтърси втори оргазъм, а сетне прозорците на паметта зейнаха широко и тя видя птици, хиляди птици да кацат по всеки покрив, по всяка жица и пощенска кутия в Дери, пролетни птици в бледото априлско небе, и имаше болка примесена с удоволствие — ала някак слаба и ниска, както е ниско бледото пролетно небе. Неясна болка, примесена с неясно удоволствие и чувство на преодоляване. Течеше й кръв… и тя… и тя…

— С всички вас? — възкликна тя изведнъж и очите й се разшириха от смайване.

Той пак се отдръпна и този път наистина я напусна, но тя почти не го усети сред потресението на внезапното разкритие.

— Какво? Бевърли? Д-добре ли…

— С всички вас? Любила съм се с всички вас?

Видя как по лицето му се изписва изумление, как челюстта му провисва… и изведнъж проблесва разбиране. Ала откровението не идваше от нея — разбра това въпреки собствения си смут. Бил откриваше истината сам.

— Ние…

— Бил? Какво беше? Как стана?

— Беше т-т-твоят начин да ни спасиш — каза той и очите му запламтяха толкова буйно, че я обзе страх. — Б-бевърли, н-не ра-хха-збираш ли? Това беше т-т-твоят начин да ни спасиш! Ние всички… само че бяхме…

Изведнъж той млъкна стреснат и неуверен.

— Спомняш ли си останалото? — запита тя.

Той бавно поклати глава.

— Не в по-ххо-дробности. Но… — Погледна я и тя разбра, че е изплашен до смърт. — Всичко се с-с-свежда дотам, че разкрихме спасителния път чрез ко-ко-копнежа . А не съм с-сигурен… Бевърли, не съм сигурен, че можем да го повторим като възрастни.

Няколко секунди тя го гледа мълчаливо, после седна на ръба на леглото и почти без да усеща какво прави, започна да се съблича. Имаше красиво, гладко тяло и извивката на гръбнака й едва се очерта в сумрака, докато се привеждаше да свали найлоновите три-четвърти чорапи. Косата й се разстилаше по рамото като ръжен сноп. Бил помисли, че не след дълго отново ще я пожелае и чувството за вина отново се завърна, потискано само от още по-виновната утеха, че Одра е нейде отвъд океана. Пуснете още една монета в музикалния автомат , помисли той. Песента се нарича „Щом не знае, не изпитва болка“. Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

Бевърли се изправи и дръпна завивките.

— Ела. Трябва да поспим. Изтощени сме и двамата.

— До-о-бре.

Знаеше, че тя е права, денят ги бе изтощил до предел. Сега искаше само да заспи… но не сам, не тази нощ. Последните остатъци от потресението изчезваха — може би прекалено бързо, но нямаше сили да мисли за това. Реалността бавно отстъпваше място на съня и въпреки парещата вина той усещаше, че там ще е в безопасност. Можеше да се отпусне за малко, да поспи в прегръдките на Бевърли. Желаеше нейната топлина, нейната близост. Над топлината и близостта се разливаше ореолът на меко сексуално привличане, ала сега в това нямаше нищо лошо.