Стивън Кинг - То

За миг Бев зърна пребледнялото, изплашено лице на старицата; видя я как отчаяно натиска ключалките на вратите — първо отдясно, после откъм своята страна. Двигателят на Форда избуча и заработи. Хенри строши с ритник десния стоп.

— Марш оттук, курво спаружена!

Фордът се смъкна от тротоара и гумите му изскърцаха по асфалта. Идващият насреща пикап рязко зави настрани и шофьорът натисна клаксона. Отново усмихнат, Хенри завъртя глава към Бев и точно тогава гуменката й се заби право в слабините му.

Усмивката на Хенри се превърна в страдалческа гримаса. Ножът се отрони от пръстите му и издрънча на тротоара. Другата му ръка разхлаби хватката около гъстите й къдрици (с едно последно ужасно дръпване), после той рухна на колене, изпищя без звук и се хвана за топките. Бевърли зърна между пръстите му кичур от рижата си коса и в този миг целият й страх прерасна в ненавист. Тя вдъхна дълбоко и изстреля върху темето му колосална храчка.

После се завъртя и побягна.

Бълвоча направи три тромави крачки след нея и спря. Двамата с Виктор пристъпиха към Хенри, който ги блъсна настрани и мъчително се изправи, продължавайки да стиска топките си с две ръце; не му беше за първи път през това лято.

Той се прегъна, вдигна автоматичния нож и изхъхри:

— …вайте.

— Какво, Хенри? — боязливо запита Бълвоча.

Хенри завъртя към него потното си лице, изпълнено с толкова болка и пламтяща, безумна омраза, че Бълвоча отскочи назад.

— Казах… хайде… идвайте — глухо процеди той и закуцука като пиян подир Бевърли, без да изпуска слабините си.

— Вече не можем да я хванем, Хенри — тревожно се обади Виктор. — По дяволите, ами че ти едвам вървиш.

— Ще я хванем — изпъшка Хенри. Без да осъзнава, бе надигнал горната си устна в свирепа кучешка гримаса. По челото и пламналите му бузи се стичаха лъскави капки пот. — Ще я хванем и още как. Защото знам къде отива. Отива в Пущинака при скапаните си

Хотел „Градски дом“ / 02:00 ч.

[???] приятели — каза Бевърли.

— Ммммм?

Бил завъртя глава към нея. Беше се унесъл в мисли. Двамата вървяха ръка за ръка и към дружеското мълчание помежду им се примесваше лек отзвук от някогашното взаимно привличане. Бе чул само последната й дума. През ниската мъгла отсреща прозираха светлините на хотела.

— Казах, че бяхте най-добрите ми приятели. Единствените ми приятели по онова време. — Тя се усмихна. — Никога не съм умеела да се сближавам с хората, макар да имам една чудесна приятелка в Чикаго. Казва се Кей Маккол. Мисля, че би ти харесала, Бил.

— Сигурно. И аз не съм кой знае колко общителен. — Той също се усмихна. — По онова време же-ххе-лаехме само да сме заедно.

Видя капчици влага в косите й. Отблясъкът на уличните лампи ги превръщаше в светъл ореол. Бевърли го погледна втренчено.

— Сега желая още нещо — каза тя.

— Кха-а-кво?

— Желая да ме целунеш.

Мина му мисълта за Одра и той за пръв път осъзна, че тя прилича на Бевърли. Запита се дали това не е било единственият извор на увлечението, дали не е почерпил тъкмо от него смелостта да покани Одра на гости към края на забавата, където ги бяха запознали. Жилна го мъчително чувство за вина… после той разтвори обятия за Бевърли, своята приятелка от детинство.

Целувката й беше решителна, топла и нежна. Гърдите й се вмъкнаха под разкопчания му шлифер, бедрата й се притиснаха към него… отдръпнаха се… отново се притиснаха. Когато тя се отдръпна за втори път, той зарови пръсти във влажните й коси и пристъпи напред. Тя усети допира на твърдеещите му слабини, тихо ахна и притисна лице към шията му. Невидими, топли сълзи докоснаха кожата на Бил.

— Ела — каза тя. — Бързо.

Сплетоха пръсти и забързаха към „Градски дом“. Фоайето беше старо, претъпкано с декоративни растения, но все още съхраняваше следи от някогашния чар. Типична обстановка от миналия век, когато по тукашните места бе процъфтявал дърводобивът. Сега фоайето беше пусто, само в сянката зад бюрото дежурният администратор клюмаше пред телевизора. В асансьора Бил натисна третото копче с леко треперещ пръст — възбуда? нерви? вина? всичко това едновременно? О, да, а още и някаква безумна смес от ликуване и страх. Сместа не беше приятна, ала всички тия чувства изглеждаха необходими. Поведе я по коридора към стаята си, защото някаква объркана мисъл му подсказваше, че щом ще изневерява, трябва да бъде неверен до край, да го стори в своето легло, а не в нейното. Неволно си спомни за литературната посредничка Сюзън Браун, която бе станала първата му любовница още преди да навърши двайсет години.