Стивън Кинг - То

— Млъквай и марш да им видиш сметката — изрече гласът.

— Дадено — изхленчи Хенри. — Дадено, веднага, навит съм, няма проблеми…

Той върна бутилката на място. Гърлото й се чукна в ръба на жабката и изтрака като зъби. После шишето изчезна и на негово място се появи сгънат лист хартия. Хенри го разгърна, оставяйки по ъглите кървави отпечатъци от пръстите си. Най-отгоре тъмнееше пурпурен надпис:

ВЕСТ ОТ ПЕНИУАЙЗ!

А по-долу беше отпечатано с изящни главни букви:

БИЛ ДЕНБРОУ 311

БЕН ХАНСКОМ 404

ЕДИ КАСПБРАК 609

БЕВЪРЛИ МАРШ 518

РИЧИ ТОЗИЪР 217

Номерата на стаите им. Чудесно. Така щеше да спести време.

— Благодаря, Бъл…

Но Бълвоча бе изчезнал. Шофьорската седалка беше опустяла. Върху нея лежеше само бейзболното каскетче с мухлясала козирка. И по скоростния лост се стичаше малко лепкава слуз.

Хенри гледаше, усещайки как сърцето му болезнено подскача в гърлото… сетне сякаш чу нещо да се размърдва на задната седалка. Припряно отвори вратата и изскочи навън, при което едва не се просна на асфалта. Двигателят на Плимута продължаваше да боботи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички (в щата Мейн продажбата на подобни опасни играчки бе забранена през 1962 година) и Хенри го заобиколи отдалече.

Да върви беше истинско мъчение; всяка крачка опъваше и раздираше корема му. Все пак Хенри се добра до тротоара и спря там, оглеждайки осеметажната тухлена сграда — заедно с библиотеката, кино „Аладин“ и Семинарията тя бе един от малкото му ясни спомени за някогашния Дери. Почти всички прозорци по горните етажи бяха тъмни, но матовите стъклени глобуси край входа светеха меко в мъгливата нощ, обгърнати от влажни ореоли.

Хенри мъчително се затътри напред, мина между лампите и блъсна с рамо тежката врата.

Във фоайето царуваше сънлива тишина. Подът беше покрит с излинял ориенталски килим. Целият таван беше покрит с огромни правоъгълни стенописи, изобразяващи сцени от дърводобивната епоха на Дери. Край стените се пъчеха тумбести канапета, а върху решетката на студената мрачна камина белееха няколко брезови цепеници — истински цепеници, а не газови горелки; грамадната камина в „Градски дом“ не беше някаква евтина хотелска декорация. От широките саксии провисваха декоративни растения. Двойната стъклена врата към бара и ресторанта беше затворена. От някаква вътрешна стаичка долиташе приглушеният звук на телевизор.

Омазан в кръв от глава до пети, Хенри се заклатушка през фоайето. Кръвта бе пропила гънките на дланите му; кървави ивици и петна тъмнееха по лицето му като индиански бойни шарки. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите. Ако някой го видеше сега, би побягнал с писъци. Но фоайето беше пусто.

Щом натисна копчето за повикване, вратата на асансьора веднага се отвори. Той огледа листа в ръката си, после се втренчи в бутоните. След кратко колебание натисна шестия и вратата се затвори. Раздаде се бръмчене и кабината пое нагоре.

Най-добре да започна от върха и да слизам надолу.

Той притвори очи и се облегна на стената. Равномерният шум на асансьора го успокояваше. Напомняше тихото бучене на дренажни помпи. Отново си спомни за онзи ден. Тогава всичко изглеждаше едва ли не предопределено, сякаш всички играеха отдавна написани роли. Виктор и Бълвоча бяха… почти като хипнотизирани. Спомни си…

Кабината спря и от лекото тръсване из стомаха му пак бликна разкъсваща болка. Вратата се плъзна настрани. Хенри излезе в безмълвния коридор (и тук растения, повивни, паешки растения, не искаше да докосва тия лепкави, зелени пипала, прекалено му напомняха за ония неща, които провисваха долу в мрака). Отново погледна списъка. Каспбрак беше в стая 609. Хенри закрачи нататък, като се подпираше на стената и оставяше по тапетите тънка кървава следа (а, обаче минаваше настрани, щом наближеше някое от провисналите паешки растения; не искаше да си има работа с тях ).

Ето вратата. Хенри измъкна автоматичния нож, облиза пресъхналите си устни и почука. Тишина. Почука още веднъж, този път по-силно.

— Кой там?

Сънлив глас. Добре. Сигурно идваше насам замаян, по пижама. А когато отвореше вратата, Хенри щеше да забие ножа право в ямката отстрани на шията — уязвимата ямка точно под адамовата ябълка.

— Дежурният, сър — каза Хенри. — Известие от съпругата ви.

Имаше ли съпруга Каспбрак? Дали не беше допуснал глупост с тия думи? Хенри зачака, изтръпнал от напрежение. Чу мекото шумолене на чехли.

— От Майра ли?