Стивън Кинг - То

— Н-не знам тъ-тъ-точно. Д-доста е бъ-ххъ-ързо.

— Не съм ги виждал — каза Ричи. — Сигурно се мотаят долу. И пеят в дует. „Чшш-бум, чшш-бум, я-да-да-да-да… ти си моята нежна мечта.“

Стан Юрис гърлено измуча, като че се канеше да повърне.

— Просто завижда — съобщи Ричи на Майк. — Евреите не могат да пеят.

— Бъ-бъ-бъ…

— Бибип, Ричи — довърши Ричи вместо Бил и всички се разсмяха.

Отново поеха към Пущинака. Майк и Бил тикаха велосипедите си. Отначало разговорът беше оживен, после взе да замира. Поглеждайки Бил, Еди забеляза на лицето му тревожно изражение и си помисли, че навярно и той е потиснат от тишината. Знаеше, че преди малко Ричи просто се бе пошегувал, но градът наистина изглеждаше тъй, сякаш всички се бяха изнесли към Бар Харбър… или накъдето и да било . По улицата не се мяркаше нито една кола; минувачите бяха изчезнали, не зърнаха поне някоя бабичка да куцука с пазарска количка от магазина към къщи.

— Голямо мъртвило, а? — подхвърли Еди, но Бил само кимна.

Пресякоха Канзас стрийт и вече наближаваха Пущинака, когато изведнъж видяха Бен и Бевърли да тичат насреща им с викове. Еди се смая от вида на Бевърли; обикновено тя беше чиста и спретната, винаги с измита коса, вързана на опашка зад тила. А сега изглеждаше омазана с всевъзможни боклуци. В широко разтворените й очи блестеше ужас. На бузата й тъмнееше дълга драскотина. Блузата й беше разкъсана, а по джинсите лепнеше кора от засъхнала кал.

Бен подтичваше зад нея с пухтене и коремът му се подмяташе нагоре-надолу.

— Не бива да слизате в Пущинака — изпъшка Бевърли. — Момчетата… Хенри… Виктор… те са там някъде… нож… той има нож…

— Н-намали о-ххо-боротите — прекъсна я Бил, поемайки командуването с лекота, почти без да осъзнава, че го прави. После погледна дотичалия Бил. Шишкото беше изчервен като домат и масивната му гръд подскачаше на мощни тласъци.

— Тя казва, че Хенри е полудял, Шеф Бил — съобщи Бен.

— Е, майната му, той пък кога ли е бил нормален ? — запита Ричи и плю през зъби.

— Млъ-ххъ-ъквай, Р-ричи — нареди Бил и пак се обърна към Бевърли. — Ра-хха-зказвай.

Еди тайно плъзна ръка към джоба си и докосна инхалатора. Не знаеше какво се задава, но вече усещаше, че няма да е добро.

С неимоверни усилия да говори спокойно, Бевърли успя да изложи съкратен вариант на събитията — вариант, започващ от мига, в който Хенри, Виктор и Бълвоча я настигнаха на улицата. Премълча за баща си — умираше от срам при спомена за станалото.

Когато разказът свърши, Бил помълча с приведена глава и ръце в джобовете, подпрял кормилото на Силвър върху гърдите си. Другите чакаха, хвърляйки тревожни погледи към ниския парапет край ръба на сипея. Бил размишлява дълго, но никой не посмя да заговори. В главата на Еди внезапно и леко изплува мисълта, че това може да е последният епизод. Точно такова чувство пропиваше безмълвния ден, нали? Чувството, че целият град си е обрал крушите и е заминал нанякъде, изоставяйки тук само празните сгради.

Ричи мислеше за внезапно оживялата снимка в албума на Джордж.

Бевърли мислеше за страшните, избледнели очи на баща си.

Майк мислеше за птицата.

Бен мислеше за мумията и мириса на отдавна изтляла канела.

Стан мислеше за подгизнали, почернели джинси и бледи, сбръчкани ръце, по които се стича вода.

— Ха-а-айде — каза най-сетне Бил. — Сли-ххи-изаме д-д-долу.

— Бил… — запъна се Бен. Лицето му бе потъмняло от тревога. — Бевърли казва, че Хенри наистина е полудял . Че иска да убие…

— Т-т-това не е тяхно . — Бил размаха ръка надолу и надясно към дългото зелено острие на Пущинака, към храстите, горските гъсталаци, бамбука и водните отблясъци. — Н-не е тяхна съ-съ-собственост . — Той ги огледа един по един и лицето му беше изпълнено с мрачна решителност. — О-ххо-мръзна ми д-да ме пъ-пъ-преследват. Б-б-бихме ги вече в-веднъж с къ-къ-камъни и ако т-т-трябва, п-пак ще ги б-бием.

— Почакай, Бил — възрази Еди. — Ами ако не са само те ?

Бил се завъртя към него и поразеният Еди за пръв път видя колко морно и изпито изглежда лицето му — в това лице имаше нещо ужасяващо, но едва подир много, много години, докато задрямваше след срещата в библиотеката, щеше да разбере какво е било то: виждаше лицето на момче, тласнато до ръба на безумието — момче, което в крайна сметка може би нямаше повече власт над разума и решенията си, отколкото лудият Хенри. Ала истинският Бил не бе изчезнал, той надничаше през тия зверски, подплашени очи — един познат, гневен и решителен Бил.