Стивън Кинг - То

— Д-добре де — каза той. — И кха-а-кво к-като нъ-нъ-не са ?

Никой не отговори. Гръмотевиците тътнеха все по-близо. Еди вдигна очи и видя как от запад се задават черни буреносни облаци. Скоро небето щеше да се продъни, както казваше понякога майка му.

— Чъ-чъ-чуйте сега кха-а-кво ще ви к-кажа. — Бил ги огледа отново. — Никой не е длъ-ххъ-ъжен д-да идва с мен, ако н-не иска. С-сами си ре-ешавате.

— Аз идвам, Шеф Бил — тихо каза Ричи.

— И аз — каза Бен.

— Дадено — рече Майк и сви рамене.

Бевърли и Стан потвърдиха едновременно. Еди кимна последен.

— Мисля, че не бива да идваш, Еди — обади се Ричи. — С тая ръка, знаеш, не си за веселба.

— Аз п-пък го и-ххи-искам — възрази Бил. — Стой до м-мене, Е-е-еди. Аз ще те п-п-пазя.

— Благодаря ти, Бил — каза Еди.

Изведнъж морното, обезумяло лице на Бил му се стори прекрасно — прекрасно и любимо. Обзе го неясно изумление. Ако ми нареди, сигурно бих умрял за него. Що за власт е това? Едва ли ще да е много приятна, щом кара човека да изглежда толкова страшно.

— Да, Бил си има тайно оръжие — заяви Ричи. — Отровни газове. Като пръдне, ще им види сметката!

Бен и Майк се разсмяха тихичко. Еди само се усмихна.

Гръмотевицата отекна още по-близо. Всички трепнаха и се скупчиха един до друг. Вятърът се засилваше, подмяташе с тропот боклуците из канавката. Първите черни облаци плъзнаха по мъгливия слънчев диск, обгърнаха го с блед ореол и сенките се стопиха. Студеният вятър облъхна потната ръка на Еди. Той потрепери.

Бил се обърна към Стан и изрече нещо странно:

— Носиш ли си к-книжката с п-п-птиците?

Стан се потупа по джоба.

Бил отново ги огледа един по един.

— Д-да т-т-тръгваме.

Спуснаха се по сипея в индийска нишка, само Бил вървеше до Еди, както бе обещал. Той разреши на Ричи да свали Силвър по склона и когато стигнаха долу, двамата го прибраха на обичайното място под моста. После пак се събраха на група и огледаха Пущинака.

Сянката на идващата буря не беше истински мрак, не можеше да се нарече дори здрач. Но дневната светлина се бе променила и всички предмети изпъкваха с магическа, стоманена релефност — без сенки, ясни, като изваяни. С дълбока тръпка на тревога и ужас Еди осъзна защо тази светлина му се струва толкова позната — същия сумрак бе запомнил от къщата на Нийбълт стрийт 29.

През облаците пробяга крива, разклонена мълния — толкова ярка, че Еди неволно замижа. Той вдигна ръка към лицето си и откри, че устните му броят: Едно… две… три… После като експлозия на каменарски капсул изтрещя оглушителна, лаеща кашлица и всички се скупчиха още по-плътно.

— Тая сутрин по радиото не казаха нищо за дъжд — тревожно се обади Бен. — Във вестника пишеше, че ще е облачно и горещо.

Майк се взираше в небето. Високите тежки облаци нахлуваха като стремителни кораби с черни килове сред синкавата мараня, която бе обгърнала небосвода от хоризонт до хоризонт, докато двамата с Бил привършваха обяда си.

— Бързо идва — каза той. — Никога не съм виждал буря да връхлита толкова бързо.

Сякаш за да потвърди думите му, горе изтрещя нова гръмотевица.

— Х-хайде — подкани ги Бил. — Д-да о-ххо-ставим играта на Е-е-еди в к-к-къщичката.

Закрачиха по пътеката, която бяха утъпкали през изминалите седмици след строежа на бента. Бил и Еди вървяха начело, плъзгайки рамене по широките зелени листа на шубраците. След тях идваха останалите. Вятърът налетя отново и дървесните корони зашушнаха. Откъм бамбуковия гъсталак се раздаде глух, призрачен пукот като зов на далечни тамтами във филм за джунглите.

— Бил? — тихо прошепна Еди.

— Какво?

— Мислех, че само на кино става така, обаче… — Еди смутено се разсмя. — Имам чувството, че някой ме гледа.

— А, няма кха-а-кво да се ч-ч-чудиш — кимна Бил. — Тъ-тъ-тук са.

Еди стреснато се огледа и прихвана картонената кутия още по-здраво. Той

Стаята на Еди / 03:05 ч.

отвори вратата пред чудовище от филм на ужасите.

На прага стоеше окървавен призрак и този призрак не можеше да бъде никой друг освен Хенри Бауърс. Приличаше на пришълец от гроба. Лицето му беше застинало като шаманска маска в израз на кръвожадна ненавист. Дясната му ръка се притискаше към бузата и докато втрещеният Еди се мъчеше да си поеме дъх, ръката тласна напред хладното лъскаво острие.

Без да мисли — нямаше време; ако бе загубил секунда за размисъл, щеше да умре — Еди затръшна вратата. Тя блъсна ръката на Хенри, отклони ножа и острието профуча бясно само на два пръста от гърлото на жертвата.