Стивън Кинг - То

— Бил? — тревожно се обади Бен.

Стояха край къщичката и другите се събираха наоколо. Отново изтрещя гръм и храстите зашепнаха още по-силно. Бамбуковите стъбла трополяха зловещо сред прииждащия сумрак.

— Бил? — Този път беше Ричи.

— Шшшшшт!

Другите млъкнаха и боязливо се свиха под безумния блясък на погледа му.

Той се взря в храстите, в пътеката, която лъкатушеше през тях към Канзас стрийт и усети как съзнанието му прекрачва още едно стъпало към някаква по-висша сфера. Умът му не заекваше; всички мисли сякаш се раждаха в лудешкия вихър на интуицията и идваха съвършено избистрени.

Джордж от едната страна, аз и моите приятели от другата. И тогава То ще спре

( отново )

отново, да, отново, защото това е ставало и преди, и винаги е трябвало някакво сетно жертвоприношение, някакво страшно зверство да сложи край, не разбирам откъде знам това, но го знам… и те… те…

— Те ще по-ххо-зволят да се случи — промърмори Бил, гледайки с разширени очи прекъслечната нишка на пътеката. — Я-хха-асна р-работа.

— Бил? — умолително изрече Бев.

До нея стоеше Стан, дребничък и спретнат, със синьо поло и памучен панталон. От другата й страна Майк напрегнато се взираше в Бил, сякаш четеше мислите му.

Ще позволят да се случи, винаги правят така, после всичко затихва, животът продължава и То… То…

( заспива )

заспива… или се вцепенява като мечка през зимата… и после започва отново… и те знаят… хората знаят… знаят, че тъй трябва да бъде, за да може Тода съществува…

— Д-дъ-дъ-дъ-д-д-д…

Мили Боже моля Те Боже троши стобора моля Те Боже с трясък сух помогни ми да го кажа и пак крещи мили Боже мили Исусе МОЛЯ ТЕ ПОМОГНИ МИ ДА ГОВОРЯ!

— Д-д-доведох ви т-тук за-хха-щото нъ-нъ-никъде не сме в б-б-безопасност — каза Бил. По устните му изби слюнка; той я избърса с опакото на китката си. — Дъ-дъ-дери е То. Ра-хха-азбирате ли м-ме? — Той ги огледа и всички отстъпиха крачка назад; в изцъклените им очи блестеше страх. — Дъ-ххъ-ери е Тъ-тъ-то! Кхъ-ъ-дето и да отъ-тъ-тидем… к-к-когато То ни д-д-докопа, х-хората няма да ви-ххи-иждат , няма да ч-ч-чуват , няма да знъ-знъ-знаят . — Сега ги гледаше умолително. — Н-не ра-хха-збирате ли к-к-какво става? О-ххо-става ни с-с-само да се п-п-помъчим да сло-ххо-ожим к-к-край п-п-преди да е п-п-почнало.

Бевърли отново видя как мистър Рос я погледна, стана, сгъна си вестника и спокойно влезе в къщата. Хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. А баща ми

( сваляй гащите, улично момиче )

бе искал да я убие.

Майк мислеше как обядваха с Бил. Мисис Денброу сякаш изобщо не ги забеляза, беше се унесла в своя призрачен свят и четеше роман от Хенри Джеймс, докато момчетата си правеха сандвичи и дъвчеха на крак до кухненската маса. Ричи мислеше за спретнатата, но съвършено пуста къща на Стан. Стан се бе изненадал малко — по обед майка му почти винаги си беше у дома. Ако й се случеше да излезе, непременно оставяше бележка. Но днес нямаше бележка. Колата бе изчезнала. „Сигурно е отишла да пазарува с приятелката си Деби“ — каза тогава Стан и леко навъсен се зае да прави сандвичи с руска салата. Ричи не обърна внимание на дребното произшествие. Разбираше го едва сега. Еди мислеше за майка си. Когато излезе с кутията „Не се сърди човече“ под мишница, тя не го изпрати с дежурните напътствия: Внимавай, Еди; прибери се на сухо, ако завали, Еди; да не си посмял да тичаш, Еди. Не го запита дали си носи инхалатора, не му каза по кое време да се прибере, не го предупреди да се пази като играе с „ония невъзпитани момчета“. Просто продължи да гледа някакъв сериал по телевизията, сякаш Еди изобщо не съществуваше.

Сякаш Еди изобщо не съществуваше.

През главите на всички момчета прелитаха различни варианти на една и съща мисъл: в някакъв незнаен миг между утрото и обяда те просто се бяха превърнали в призраци.

Призраци.

— Бил — дрезгаво проговори Стан, — ами ако минем отсреща? Към Олд кейп?

Бил поклати глава.

— Н-не ми се въ-въ-вярва. Ще ни спи-ххи-ипат в бъ-бъ-бамбука… тре-ххе-савището ще ни гъ-гъ-глътне… или ще има и-ххи-истински п-п-пирани в К-к-кендъскиг… или о-ххо-още н-нещо.

Всеки видя свой вариант на страшния край. Бен си представи как храстите изведнъж се превръщат в растения-хищници. Бевърли видя летящи пиявици като ония, които бяха излетели от стария хладилник. Стан видя как от мочурливата почва сред бамбука изпълзяват оживелите трупове на децата, загинали (според слуховете) в тресавището. Майк Хенлън си представи как от хралупата на някакъв прогнил дънер изскача гъмжило от дребни мезозойски влечуги с ужасяващи остри зъби, които ще ги разкъсат на парчета. Ричи видя как Пълзящото око пада върху тях, докато тичат под железопътния мост. А Еди видя как се катерят по сипея към Олд кейп и изведнъж откриват, че горе ги чака прокаженият с провиснала, разложена плът, из която гъмжат бръмбари и червеи.