Стивън Кинг - То

— Ако можехме някак да се измъкнем от града… — промърмори Ричи, после нервно присви очи, когато небето му възрази с яростна гръмотевица. Наоколо се сипеха дъждовни капки — все още само ръмеше, но скоро щеше да се излее истински порой. Мъгливата безметежност на деня бе отлетяла безвъзвратно. — Бихме били в безопасност, ако можехме да се измъкнем от тоя шибан град.

— Биб… — понечи да каже Бевърли.

Но в този миг един камък излетя от храсталака и се стовари върху главата на Майк. През плътния му шлем от къдрава черна коса бликна кръв. Той се люшна назад и щеше да падне, ако Бил не го бе подхванал.

— Ще ви дам да разберете как се хвърлят камъни! — отекна присмехулният глас на Хенри.

Бил видя, че другите се оглеждат стреснато, готови да хукнат слепешком, без посока. И ако го стореха, наистина щяха да загинат.

— Б-б-бен! — рязко изрече той.

Бен се озърна към него.

— Бил, трябва да бягаме. Те…

Още два камъка излетяха от храстите. Единият улучи Стан по бедрото. Той извика — не толкова от болка, колкото от изненада. Бевърли отскочи от другия. Камъкът тупна долу и се търкулна към отворената врата на къщичката.

— П-по-ххо-омниш ли п-п-първия ден, к-к-когато до-ххо-ойдохме тук? — изкрещя Бил през трясъка на гръмотевиците. — Кхо-о-гато с-с-свърши уч-ч-чилището.

— Бил… — извика Ричи.

Бил повелително размаха ръка към него, без да откъсва очи от замръзналия на място Бен.

— Помня, как да не помня — жално отвърна Бен, въртейки очи на всички страни. Храстите буйно се люшкаха като прииждащ океански прилив.

— Дръ-дръ-дренажът — каза Бил. — П-п-помпената станция. Т-т-там тря-хха-абва да от-т-т-тидем. Отведи ни там!

— Ама…

— О-ххо-тведи ни т-там!

Камъните се посипаха като картеч и за миг Бил зърна сред храстите лицето на Виктор Крис — изплашено, замаяно и кръвожадно в същото време. После в скулата му се вряза камък и Майк на свой ред го подпря, за да не падне. За момент очите му се замъглиха. Бузата му изтръпна. Мъглата се разсея на бавни, болезнени тласъци и той усети как кръвта се стича по лицето му. Избърса бузата си, примижа от болка, огледа окървавената длан и я изтри в крачола на джинсите. Налетелият вятър бясно развяваше косата му.

— Ще видиш ти как се хвърлят камъни, пелтек скапан! — ревна Хенри с дивашки смях.

— О-ххо-тведи ни! — изкрещя Бил. Сега разбираше защо бе пратил Еди да повика Бен; трябваше да стигнат до онази помпена станция, точно до нея , а само Бен знаеше как да я открие сред множеството шахти, стърчащи на неравни интервали по бреговете на Кендъскиг. — Тъ-тъ-там е м-м-мястото! П-п-пътят на-хха-вътре! П-п-пътят към То!

— Бил, не можеш да знаеш ! — извика Бевърли.

Той се обърна и яростно изкрещя към нея — към всички:

— Знам!

Бен постоя неподвижно и облиза устни, гледайки Бил. После се втурна през поляната към реката. Ослепителна пурпурно-бяла мълния проряза небето и Бил залитна от страховития трясък. Грамаден камък профуча край носа му и улучи Бен по задника. С болезнен вой шишкото притисна длан към удареното място.

— Йе-хааа, дебелак! — изрева Хенри със същия протяжен, дивашки смях. Храстите се люшнаха, запращяха и врагът изскочи на открито тъкмо в мига, когато дъждът престана да се шегува и се превърна в порой. Водни струи се стичаха по косата на Хенри, по веждите, по бузите. Широка усмивка разкриваше зъбите му чак до кътниците. — Ще видиш ти как се хвърлят ка…

Майк бе открил парче дъска, останало от строежа на къщичката и го хвърли с всичка сила. Парчето се преметна два пъти и цапардоса Хенри по челото. Той изпищя, тежко седна на тревата и се хвана за удареното място като човек, комуто току-що е хрумнала страхотна идея.

— Бъ-бъ-бягайте! — викна Бил. — След Б-б-бен!

От храстите пак долетя пращене и докато Неудачниците се втурваха подир Бен, на поляната изскочиха Виктор и Бълвоча. Хенри се изправи и оглави потерята.

Двадесет и седем години по-късно Бен щеше да си спомни всички останали събития от онзи ден, ала дори и тогава бягството през храстите щеше да му се яви само като сбор от несвързани сцени. Помнеше как натегналите мокри клони го шибаха през лицето и ръсеха отгоре студени струи; помнеше как мълниите святкаха една след друга и грохотът им прерастваше в монотонен оглушителен рев; помнеше как наближиха реката, как Хенри ги викаше да се бият и крясъците му сякаш се сливаха с бученето на Кендъскиг. От време на време Бен забавяше крачка и Бил веднага започваше да го блъска по гърба.