Стивън Кинг - То

Хайде де , помисли Еди, какво правите там долу, патките ли си барате? Хайде, моля ви, вдигнете тоя шибан телефон!

Сигналът продължаваше да звучи. Еди не откъсваше поглед от Хенри, очаквайки всеки миг лудият да се изправи на крака. Кръв. Мили Боже, колко кръв!

— Рецепция — раздаде се сънлив, недоволен глас.

— Свържете ме със стаята на мистър Денброу — каза Еди. — Незабавно.

С другото ухо се ослушваше към околните стаи. Колко шум бяха вдигнали? Нямаше ли някой да заблъска по вратата и да запита дали всичко е наред?

— Сигурен ли сте, че искате да му позвъня? — запита дежурният. — Часът е три и десет.

— Да, непременно ! — Еди почти крещеше. Слушалката в ръката му трепереше конвулсивно, на тласъци. Прогнилата болка в другата ръка бръмчеше като рой разлютени оси. Не помръдна ли Хенри? Не; само така му се струваше.

— Добре, добре — промърмори администраторът. — Успокой топката, приятел.

Нещо изщрака и в слушалката отново забръмча дрезгав сигнал. Хайде, Бил, хайде, хай…

И внезапно му хрумна зловещо правдоподобна мисъл. Ами ако Хенри вече бе минал през стаята на Бил? Или на Ричи? На Бен? На Бев? Ами ако на идване бе посетил библиотеката? Все някъде трябваше да е минал; ако не го бяха накълцали така, сега Еди щеше да лежи мъртъв на килима и ножът щеше да стърчи от гърдите му както стърчеше бутилката „Перие“ от корема на Хенри. Ами ако Хенри вече бе посетил всички останали, ако ги бе спипал сънени и замаяни като него? Ако всички бяха мъртви? Еди усети, че ако до пет секунди никой не вдигне слушалката, страшната мисъл ще го накара да закрещи.

— Моля те, Шеф Бил — прошепна той. — Моля те, обади се, човече.

Отсреща вдигнаха слушалката и гласът на Бил изрече някак странно боязливо:

— А-а-ало?

— Бил — едва избъбри Еди. — Бил, слава Богу.

— Еди? — Гласът леко заглъхна, докато Бил обясняваше някому кой се обажда. После пак се засили. — Кха-а-кво има, Еди?

— Хенри Бауърс — каза Еди. Отново се вгледа в тялото на пода. Не помръдваше ли? Този път не беше толкова лесно да се убеди, че Хенри лежи неподвижно. — Бил, той нахълта тук… и аз го убих. Имаше нож. Мисля… — Той понижи глас. — Мисля, че беше същият нож като миналия път. Когато ни подгониха в каналите. Помниш ли?

— П-п-помня — мрачно отвърна Бил. — Еди, слушай внимателно. Искам да

Пущинакът / 13:55 ч.

с-се върнеш и да п-п-повикаш Б-бен.

— Добре — каза Еди и спря на място. Вече наближаваха поляната. От облачното небе долитаха гръмотевици, наоколо вятърът въздишаше из храсталака.

Бен догони Бил тъкмо когато излизаха на поляната. Отворената вратичка зееше като нелеп черен квадрат сред зелената трева. Ромонът на течението се чуваше съвършено ясно и Бил изведнъж усети с някаква безумна увереност, че за последен път в детството си се среща с този звук, с това място. Дълбоко вдъхна мириса на пръст, на гора и сажди от далечното бунище, пръскащо облаци дим като зловещ вулкан, който все не може да се накани да изригне. Видя как ято птици излита от железопътния насип и се отправя към Олд кейп. Вгледа се в кипналите облаци.

— Какво има? — запита Бен.

— Защо н-не се о-ххо-питаха да ни н-н-нападнат? — промърмори Бил. — Т-т-тук са. Е-е-еди беше пъ-пъ-прав. У-хху-сещам ги.

— Аха — кимна Бен. — Сигурно са толкова глупави, че очакват да влезем в къщичката. А после да ни спипат.

— М-може би — каза Бил.

Внезапно го обзе безсилна ярост, че проклетото заекване не му позволява да говори бързо. Но навярно имаше неща, които изобщо не би могъл да изрази с думи — как му се струваше, че е способен едва ли не да вижда през погледа на Хенри; как усещаше, че макар да са изправени един срещу друг като безпомощни пионки на враждебни сили, двамата се сближават все повече и повече.

Хенри очакваше да приемат схватката.

То очакваше да приемат схватката.

И да умрат.

В главата му сякаш избухна ледена, бяла светлина. Щяха да станат жертви на убиеца, който бродеше из Дери след гибелта на Джордж. И седмината. Може би по-късно щяха да намерят телата им. Може би не. Всичко зависеше от въпроса дали То може и иска да защити Хенри… и в по-малка степен Виктор и Бълвоча. Да. За външния свят, за хората от градчето ние ще бъдем жертви на убиеца. И така е правилно — правилно по някакъв странен начин. То иска да умрем. Използува Хенри като инструмент, за да не излиза навън. Сигурно аз ще съм пръв… Бевърли, Ричи или Майк биха могли да обединят групата, но Стан е изплашен, Бен също, макар че ми изглежда по-силен от Стан. А Еди е със счупена ръка. Защо ги доведох тук? Господи! Защо?