Стивън Кинг - То

— Добре — безизразно отвърна сестрата.

Майка му поднесе инхалатора към лицето на Еди и той вдъхна от лекарството. След миг доктор Хандор се зае да опипва счупената ръка. Докосваше я едва-едва, ала все пак болката беше чудовищна. Еди усети как в гърлото му се надига писък и заскърца със зъби, за да го спре. Боеше се, че ако изпищи, майка му пак ще се развика. По челото му избиха едри, бистри капки пот.

— Измъчваш го — каза мисис Каспбрак. — Знам , че го измъчваш! Не бива! Престани! Не бива да го измъчваш! Той е много крехък, не може да издържи подобна болка!

Еди видя как сестрата впи яростен поглед в уморените, боязливи очи на доктор Хандор. Видя безмълвния разговор между двамата: Изпъдете тази жена, докторе , казваше сестрата. А той сведе глава: Не мога. Не смея.

Болката носеше някакво необятно прояснение (но, искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение — твърде скъпо се плащаше за него) и в мига на този ням разговор той прие всичко, което бе чул от мистър Кийн. ХидрОксът в инхалатора не беше нищо друго освен вода с аромат на камфор. Астмата не беше в дробовете, гърдите или гърлото, а в главата му. Тъй или иначе, трябваше занапред да живее с истината.

Той погледна майка си и сред болката я видя с кристална яснота: всяко цвете по пъстрата рокля, тъмните петна от пот под мишниците, мокрите подплънки на раменете, драскотините по обувките. Видя колко са дребни очите й сред подпухналата плът и в главата му се зароди страшна мисъл: тия очи бяха едва ли не хищни — като очите на прокажения, който бе изпълзял от мазето на Нийбълт стрийт 29. Ето ме, всичко е наред… Бягството няма да ти помогне, Еди…

Доктор Хандор внимателно обхвана с пръсти счупената ръка и стисна. Избухна болка.

Еди потъна в пустотата.

Дадоха му да пие нещо и доктор Хандор намести костта. Чу го как обяснява на на майка му, че счупването е правилно и няма опасност, в детството всичко зараства бързо.

— При нас често идват хлапета с такива счупвания — каза лекарят. — Обикновено става след падане от дърво.

Еди чу яростния отговор на майка си:

— Еди не се катери по дървета! А сега искам истината! Много ли е зле?

После сестрата му даде хапче. Отново усети как гърдите й докосват рамото му и изпита дълбока благодарност за този мек, утешителен допир. Дори през мъглата различаваше яростта на сестрата и му се стори, че казва: Тя не е прокаженият, моля ви, не мислете така, тя ме яде само защото ме обича , но може би думите не успяха да напуснат гърлото му, защото гневното лице на младата жена не се промени.

Смътно осъзна, че го карат с количка по някакъв дълъг коридор, а нейде отзад заглъхваше гневният майчин глас:

— Часове за свиждане ли? Никакви часове за свиждане не признавам, той е мой син !

Чезнеха. Радваше се, че тялото му чезне, че майка му чезне. Болката си отиваше, а заедно с нея и прояснението. Не искаше да мисли. Искаше да се рее. Усещаше непосилна тежест в дясната си ръка. Запита се дали вече са я гипсирали. Нямаше сили да надигне глава и да погледне. През мъглата от болничните стаи долиташе музика, пациенти в бели халати бродеха като призраци по широките коридори и беше горещо… ужасно горещо. Когато го вкараха в стаята, той зърна как свирепото оранжево слънце залязва сред облаци от кипнала кръв и си помисли несвързано: Като грамаден клоунски помпон .

— Хайде, Еди, вече можеш да ходиш — изрече нечий глас и той откри, че наистина може да ходи. Вмъкнаха го между шумолящи прохладни чаршафи. Гласът обясняваше, че през нощта може да го боли, но трябва да търпи и да повика дежурната сестра само ако му стане много зле. Еди помоли за чаша вода. Поднесоха му я със сламка — от ония, дето се прегъват като акордеон. Беше студена и много вкусна. Изпи я до дъно.

През нощта го заболя, много го заболя. Лежеше буден и държеше лявата си ръка върху бутона на звънеца, но не натискаше. Зад прозорците бушуваше буря и когато проблесна синкавобяла мълния, той извърна глава, защото се боеше, че в електрическото сияние може да види на фона на небето някакво чудовищно, ухилено лице.

Най-сетне заспа отново и в съня си видя как Бил, Бен, Ричи, Стан, Майк и Бев — неговите приятели — пристигат с велосипедите си пред болницата (Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър). Учуди го, че Бевърли е облякла рокля — чудесна зелена рокля с онзи цвят, който имат тропическите острови на снимките в „Нешънъл джиографик“. Не си спомняше да я е виждал с рокля досега; помнеше я само с джинси, къси панталони и онова, което момичетата наричат „школски парцали“ — блузи с овални якички и кафяви плисирани поли до средата на прасеца, за да не се виждат ожулените колене.