Стивън Кинг - То

Той стрелна останалите с кипнал от ярост поглед. Лоса и Виктор се втренчиха във връхчетата на гуменките си. Патрик безметежно се взираше през продавача с мечтателни, сивозелени очи. Мистър Гедро отново се завъртя към Хенри и едва успя да изрече: „Грабвайте си велосипедите и…“, преди дангалакът да го блъсне с всичка сила.

Докато мистър Гедро залиташе назад, разхвърляйки чакъла с подметките си, по лицето му се изписа смайване, което при други обстоятелства би било направо смешно. Той се блъсна в стъпалата пред магазина и тежко тупна по задник.

— Ама ти…

Сянката на Хенри плъзна по него.

— Влизай вътре.

— Ти… промърмори мистър Гедро и този път млъкна сам. Еди разбра, че най-сетне е видял блясъка в очите на Хенри. Продавачът веднага скочи на крака. Хукна по стъпалата с развяна престилка, като на предпоследното се препъна и за момент падна на коляно. След миг се изправи, но макар и мимолетно, препъването отне последните остатъци от авторитета му на възрастен.

Пред вратата мистър Гедро се завъртя и кресна:

— Ще повикам ченгетата!

Хенри се престори, че хуква към него и мистър Гедро подскочи. Еди разбра, че това е краят. Невероятно, немислимо — но тук нямаше закрила за него. Трябваше да бяга.

Докато Хенри стоеше пред стъпалата и яростно гледаше мистър Гедро, а останалите зяпаха, поразени (и доста изплашени, ако не се брои Патрик Хокстетър) от този внезапен бунт срещу властта на възрастните, Еди реши да използува удобния случай. Завъртя се на пети и хукна по улицата.

Вече бе пробягал половината път до пресечката, когато Хенри извърна глава и очите му пламнаха.

— Дръжте го!

Напук на астмата, този ден Еди бягаше превъзходно. На места прелиташе по петдесет метра, без сам да знае дали гуменките му докосват тротоара или не. За известно време дори хранеше нелепата илюзия, че ще успее да ги надбяга.

Но точно преди да се добере до евентуалната безопасност на Канзас стрийт, от един вход право пред краката му изскочи малчуган на велосипедче с три колела. Еди се помъчи да свърне настрани, ала както тичаше презглава, навярно би било по-разумно да прескочи хлапето (то впрочем се казваше Ричард Кауън; след време щеше да порасне, да се ожени и неговият син на име Фредерик Кауън щеше да бъде удавен в тоалетната чиния, разкъсан и частично изяден от твар, която изплува над канала като черен дим, а сетне придоби неописуема форма), или поне да опита.

Кракът на Еди закачи тясната поличка между задните колела, върху която понякога стъпват най-непрокопсаните малчугани и си въобразяват, че карат състезателна кола. Ричард Кауън, чийто син щеше да стане жертва на То след двадесет и седем години, само се люшна леко на седалката. Еди, обаче, хвръкна във въздуха. Удари тротоара с рамо, отскочи, пак падна и се пързаля още три метра, раздирайки кожата по коленете и лактите си. Докато се мъчеше да стане, Хенри Бауърс налетя като снаряд и го просна долу. Носът на Еди се сплеска върху цимента. Бликна кръв.

Хенри бързо се превъртя през рамо като парашутист и скочи на крака. Сграбчи Еди за врата и дясната китка. От превързания му нос излиташе със сумтене горещ, влажен дъх.

— Камъни ли искаш, каменарче? Дадено! Лайно гадно! — И Хенри изви ръката му зад гърба. Еди изохка. — За каменарче камъни трябват, нали, каменарче?

Хенри тласна ръката му още по-нагоре. Еди изпищя. Смътно чуваше зад гърба си тропота на наближаващата банда. Малчуганът с колелото беше надул гайдата. Добре дошъл в клуба, приятел , помисли Еди и въпреки болката, въпреки сълзите и страха, от устата му излетя оглушителен смях, който би сторил чест и на най-гръмогласното магаре.

— Да не си мислиш, че е смешно ? — запита Хенри. Вместо гняв в гласа му изведнъж прозвуча изумление. — Да не си мислиш, че е смешно?

А дали в гласа му не се долавяше и страх ? След много години Еди щеше да мисли: Да, страх, в гласа му звучеше страх.

Еди извъртя ръка между яките пръсти на Хенри. Беше мокър от пот и почти успя да се изтръгне. Може би затова Хенри опъна китката му още по-грубо. Еди чу в ръката си глух пукот — с такъв звук се прекършва боров клон под тежестта на полепналия сняг. От счупената кост избухна сива и необятна болка. Той изкрещя, но викът изглеждаше някак далечен. Цветовете чезнеха от света. Когато Хенри пусна ръката му и го блъсна напред, той сякаш бавно заплува надолу към тротоара. Пътуването до протритите плочки бе дълго, много дълго. Докато се рееше натам, той успя да огледа подробно всяка пукнатина. Успя да се възхити на слънчевия блясък по люспиците слюда в цимента. Успя да забележи полуизтритите останки от решетка за дама, надраскана някога върху тротоара с розов тебешир. После очертанията й се разляха за миг и тя заприлича на нещо друго. На костенурка.