Стивън Кинг - То

Едва сега, когато бе станало късно, Еди реши, че най-разумното ще е да потърси убежище в магазина. Вътре имаше възрастен. Но докато отстъпваше натам, Хенри се хвърли напред и го сграбчи за ръката. Дръпна с все сила и усмивката му се превърна в хищна гримаса. Пръстите на Еди се откъснаха от вратата. Той полетя надолу по стъпалата и щеше да се строполи върху чакъла, ако Виктор не го бе подхванал грубо под мишниците. После Виктор го блъсна настрани. Еди се завъртя като пумпал, но все пак се задържа на крака. Сега четиримата хулигани стояха на около три метра от него. Хенри беше малко пред другите и пак се усмихваше. Косата по тила му стърчеше като лизната от крава.

Малко по-назад и отляво на Хенри стоеше Патрик Хокстетър — противно и някак зловещо хлапе. До днес Еди не го бе виждал да се събира с когото и да било. Беше възпълен и коремът му винаги леко провисваше над кожения колан с масивна медна катарама. Лицето му беше кръгло и бледо като сметана. Напоследък бе хванал малко тен — най-вече по олющения нос и отчасти по двете бузи. В училище Патрик обичаше да трепе мухи със зелената си пластмасова линийка и да ги събира в кутия за моливи. Понякога през междучасията показваше тази гнусна колекция на някой нов ученик и в такива моменти месестите му устни се усмихваха, но сивозелените очи си оставаха сериозни и унесени. Каквото и да му кажеше новото момче, при демонстрацията на мъртвите мухи той не обелваше нито дума. А сега лицето му имаше точно същото изражение.

— Как си, каменарче? — запита Хенри, пристъпвайки напред. — Носиш ли си камъни?

— Остави ме на мира — изрече Еди с треперещ глас.

— „Остави ме на мира“ — подигравателно изписука Хенри и размаха ръце в жест на ужас. Виктор се изхили. — Какво ще ми направиш, ако не те оставя, каменарче? А?

Ръката му светкавично се стрелна напред и изплющя като топовен изстрел върху лявата буза на жертвата. Главата на Еди отхвръкна назад. От лявото му око бликнаха сълзи.

— Приятелите ми са вътре — каза Еди.

— „Приятелите ми са вътре“ — изцвърча Патрик Хокстетър, заобикаляйки от дясната му страна. — Ооооо! Ооооо! Ооооо!

Еди искаше да се завърти към него, но ръката на Хенри отново процепи въздуха и подпали другата му буза.

Не плачи , каза си той, те искат точно това, но недей да плачеш, недей, Еди, Бил не би го сторил, не би се разплакал, затова и ти недей да…

Виктор прекрачи напред и грубо стовари разперена длан сред гърдите му. Еди залитна и се преметна по гръб през Патрик, който незабелязано бе клекнал отзад. Тежко рухна върху чакъла и ситните камъчета одраха ръцете му. Въздухът излетя от гърдите му с глухо Уууф!

Само след миг Хенри Бауърс седеше върху корема на Еди и притискаше ръцете му с колене.

— Имаш ли камъни, мой човек? — яростно ревна Хенри и безумният блясък в очите му изплаши Еди повече от болката в ръцете и секналия дъх. Хенри беше смахнат. Патрик се кискаше нейде наблизо. — Искаш ли да мяташ камъни? А? Аз ще ти дам камъни! На ти! На ти камъни!

Хенри загреба шепа чакъл и го запрати в лицето на Еди. После разтърка камъчетата с длани, раздирайки бузите, устните, клепачите. Еди отвори уста и закрещя.

— Искаш ли още камъни? Аз ще ти дам камъни! На ти, каменарче! Камъни ли искаш? Добре! Добре! Добре!

Чакълът нахлуваше в устата му, жулеше венците, скърцаше по зъбите. Еди усети как по пломбите му избухват искри. Отново изкрещя и изплю чакъла.

— Искаш ли още камъни? Навит ли си? Какво ще речеш за още малко? Какво ще речеш…

— Престани! Ей, ти там! Малкия! Престани да го биеш! Веднага! Чуваш ли? Престани да го биеш!

С премрежени от сълзи очи Еди видя как нечия едра ръка стремително сграбчи Хенри за яката на ризата и дясната презрамка на гащиризона. После ръката с рязко дръпване отметна побойника назад. Хенри тупна на чакъла и бавно се изправи. Еди стана още по-бавно. Мъчеше се да издрапа на крака, но драпалото му явно не беше в ред. Задъхваше се и плюеше окървавени камъчета.

Пред тях стоеше гневният мистър Гедро с дълга бяла престилка. Не личеше да го е страх, макар че Хенри стърчеше пет-шест сантиметра над него и навярно беше двайсетина килограма по-тежък. Не се боеше, защото той беше възрастен, а Хенри — хлапе. Само че този път номерът може и да не мине, помисли Еди. Мистър Гедро не разбираше. Не разбираше, че Хенри е смахнат.

— Да се махате оттук — нареди мистър Гедро, после пристъпи напред и застана гърди срещу гърди с прегърбения, навъсен Хенри. — Да се махате и повече да не съм ви видял наоколо. Тук хулигани няма да търпя. И не ща да гледам как се биете четирима срещу един. Какво ще си рекат майките ви?