Стивън Кинг - То

— Да — каза мистър Кийн и сухата усмивка се превърна в безумна мъртвешка гримаса. — Но кой те е разболял, Еди?

Всичко в мозъка на Еди вреше и кипеше. О, чувствуваше се болен, страшно болен.

— През 1954 година — годината на експеримента в „Депол“, не е ли странно? — доктор Хандор започна да ти предписва ХидрОкс. Това е съкратено от хидрогениум и оксигениум, тоест водород и кислород — двете съставки на водата. Вече четири години помагам на тая измама, но смятам да сложа край. Лекарството против астма действува не на тялото, а на ума ти. Астмата се поражда от нервни спазми на диафрагмата по заповед на твоето съзнание… или на майка ти. Не си болен.

Настана зловеща тишина.

Еди седеше на стола и в главата му бушуваше ураган. За миг допусна възможността мистър Кийн да казва истината, но тази представа влачеше подир себе си изводи, които не можеше да понесе. И все пак… защо ще го лъже мистър Кийн, особено пък по толкова важен въпрос?

Мистър Кийн седеше неподвижно и на устните му грееше същата суха, безсърдечна, пустинна усмивка.

Аз имамастма, наистина имам. Едва не умряхпрез онзи ден, когато двамата с Бил се мъчехме да построим бент в Пущинака и Хенри Бауърс ми смачка носа. Трябва ли да повярвам, че умът ми просто… просто си е измислял всичко?

Но защо ще ме лъже? (Едва след двадесет и седем години Еди щеше да си зададе в библиотеката много по-страшния въпрос: Защо ще ми казва истината? )

Като през памук чу гласа на мистър Кийн:

— Отдавна те наблюдавам, Еди. Разказвам ти това не само защото вече си достатъчно голям, за да разбереш, но и защото забелязах, че най-сетне имаш приятели. Те са добри приятели, нали?

— Да — каза Еди.

Мистър Кийн килна стола си назад (отново се раздаде противното скрибуцане) и затвори едно око — може би си въобразяваше, че това е намигане.

— Обзалагам се, че майка ти не ги харесва, нали?

— Много си ги обича — възрази Еди, мислейки колко обидни неща бе казала за Ричи Тозиър ( Той има развалени зъби… усетих му лошия дъх, Еди… мисля, че пуши ), презрителната й забележка да не услужва с пари на Стан Юрис, защото е евреин, явната й неприязън към Бил Денброу и „онова тлъсто момче“. Той поклати глава и повтори: — Много си ги обича.

— Тъй ли? — запита мистър Кийн, продължавайки да се усмихва. — Е, може да е права, може и да греши, но поне сега си имаш приятели. Сигурно трябва да поговориш с тях за проблемите си. Тази… тази душевна болест. Питай ги какво мислят за нея.

Еди не отговори. Вече не искаше да приказва с мистър Кийн; най-разумното беше да си мълчи. А освен това се боеше, че ако не излезе оттук, скоро ще се разплаче.

— Е, добре — каза мистър Кийн и стана от стола. — Мисля, че изчерпахме темата, Еди. Извинявай, ако съм те разтревожил. Просто си изпълнявах дълга тъй, както го разбирам. Аз…

Но още преди мистър Кийн да довърши, Еди грабна инхалатора, пъхна под мишница книжната торба с лекарства и хукна навън. С единия крак се подхлъзна върху сладоледеното петно на пода и едва не падна. А сетне вече тичаше към изхода, спасяваше се от аптеката, бягаше като луд въпреки новия пристъп на задух. Зяпнала от почуда, Руби го гледаше над разгърнатото списание.

Стори му се, че усети как мистър Кийн излиза на прага на канцеларията и гледа позорното му отстъпление отвъд тезгяха. Гледа го и стои неподвижно — мършав, спретнат и усмихнат. С оная суха, пустинна усмивка.

Спря се едва край кръстовището на Канзас и Сентър Стрийт с Главната улица. Докато седеше на ниската каменна оградка край автобусната спирка, той извади инхалатора и си пръсна още малко лекарство — познатият медицински вкус вече лепнеше по цялото му гърло

( най-обикновена вода с мъничко камфор )

и имаше чувството, че ако още веднъж си пръсне от него, ще драйфа до припадък.

Пъхна инхалатора в джоба си и се загледа как автобусите сноват по Главната улица и Горната миля. Мъчеше се да не мисли. Жаркото слънце напичаше тила му. Хромираните части на всяка минаваща кола хвърляха в очите му ослепителни стрелички и в главата му отново взе да приижда тъпа болка. Въпреки всичко не можеше да се сърди на мистър Кийн, но пък за сметка на това беше толкова лесно да оплаква бедния Еди Каспбрак. Искрено съчувствуваше на клетника. Знаеше, че Бил Денброу никога не си хаби времето за толкова глупави терзания, но просто не можеше да прогони нещастните мисли.

Сега копнееше да постъпи точно както бе казал мистър Кийн — да отиде в Пущинака и да разкаже на приятелите си всичко, за да получи от тях мнение и съвет. Но не можеше. Майка му щеше да го чака