Стивън Кинг - То

Мистър Кийн кимна, после се приведе напред като аптекар от телевизионна реклама и преплете пръсти. Очилата му заблестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Знаеш ли какво е плацебо, Еди?

Еди тревожно се помъчи да отгатне.

— Онова нещо на кравата, от което доят мляко, нали?

Мистър Кийн се разтърси от смях.

— Не — каза той и Еди се изчерви до коренчетата на косата. Чуваше как в дишането му се прокрадва тихо съскане. — Плацебото…

Не успя да довърши, защото на вратата се почука. Без да чака отговор, Руби внесе две старомодни чаши със сладоледов сироп.

— Шоколадовият сигурно е за тебе — усмихна се тя на Еди.

Той се помъчи да отвърне на усмивката, но интересът към сладоледа бе спаднал до най-ниската си точка в целия му живот. Изпитваше неясен и в същото време точно определен страх; точно така се боеше когато седеше само по гащета в кабинета на доктор Хандор и чакаше лекарят да влезе, а в това време отвън майка му заемаше с туловището си половината канапе и държеше плътно пред очите си дебела книга (обикновено „Силата на положителното мислене“ от Норман Винсънт Пийл или „Народното лечение във Върмонт“ от доктор Джарвис). Гол и беззащитен, той се чувствуваше притиснат между тях.

Докато Руби излизаше, Еди отпи от сиропа, но почти не усети вкуса.

Мистър Кийн изчака вратата да се затвори и в очите му отново проблесна сухата слюдена усмивка.

— Успокой се, Еди. Не хапя и няма да ти сторя нищо лошо.

Еди кимна защото мистър Кийн беше възрастен, а с възрастните трябва да се съгласяваш на всяка цена (така казваше майка му), но си мислеше: О, чувал съм ги вече тия приказки . Така говореше лекарят, когато отваряше стерилизатора и в ноздрите на Еди нахлуваше парливият, остър мирис на спирт. Това беше мирисът на инжекции, мирисът на измама и двете неща се свеждаха до едно и също: щом казват, че само ще те боцнат и изобщо няма да усетиш, значи ще боли ужасно .

Неохотно опита да отпие още глътчица от сиропа, но веднага се отказа; и без това свитото му гърло едва успяваше да поеме въздух. Загледа се в инхалатора върху бюрото на мистър Кийн, ала не посмя да го поиска. Мина му безумна мисъл: може би мистър Кийн знаеше това, може би мистър Кийн

( го измъчваше )

се шегуваше. Само че идеята беше адски тъпа, нали? Възрастен човек — и то работещ в здравно заведение — не би се шегувал така с малко дете, нали? Не, в никакъв случай. Не биваше даже да мисли такова нещо, защото ако си позволеше да го помисли, това щеше да повлече страховита преоценка на цялата му представа за света.

Но ето, че инхалаторът беше тук, ето го, тъй близо и същевременно тъй далече — като глътка вода досами ръката на нещастник, който умира от жажда сред пустинята. Ето го тук, сред бюрото, пред усмихнатите слюдести очи на мистър Кийн.

Сега Еди отчаяно копнееше само за едно — да бъде в Пущинака сред приятелите си. Мисълта за чудовище, за някакво грамадно чудовище, което се спотайва под града, където е роден и израснал, което пълзи от място на място по каналите и дренажите — тази мисъл беше ужасна, още по-ужасно беше да мисли как ще се бори с това чудовище, как ще се мъчи да го убие … и все пак сегашното положение надхвърляше дори тия страхове. Как да се бориш, когато възрастният ти казва, че няма да боли, а знаеш, че лъже? Как да се бориш, когато възрастният ти задава странни въпроси и изрича неясни зловещи фрази, например: Това не може да продължава повече ? И почти небрежно, с някакъв страничен скок на мисълта, Еди откри големите истини на детството. Истинските чудовища са възрастните, каза си той. Мисълта не беше кой знае какво откритие, не беше от ония, които пристигат с ореола на прозрението, сред тържествения гръм на барабани и тръби. Тя просто проблясна и отмина, почти задушена от по-силната, неудържима мисъл: Искам да си взема инхалатора и да се махна оттук.

— Успокой се — повтори мистър Кийн. — Повечето ти неприятности, Еди, идват оттам, че през цялото време си толкова тревожен и напрегнат. Ето, да вземем например астмата. Погледни.

Мистър Кийн отвори чекмеджето, потършува вътре и измъкна балон. Наду го, напрягайки с все сила хлътналите си гърди (вратовръзката му подскачаше като лодка сред морски вълни). На балона беше изписано: АПТЕКА СЕНТЪР СТРИЙТ. МЕДИКАМЕНТИ, САНИТАРНИ ПОТРЕБИ, ДРЕБНИ СТОКИ. Мистър Кийн стисна гумената шийка и протегна балона към Еди.

— Представи си за миг, че това е бял дроб. Твоят бял дроб. Разбира се, всъщност трябваше да надуя два, обаче само този ми е останал от коледната разпродажба…