Стивън Кинг - То

„Нещо подобно“ — кимна Еди, без да споменава на доктор Робинс, че майка му би се гътнала от мозъчен кръвоизлив, ако беше видяла или дори само чула, че нейният Еди се катери по дърветата. Откровено казано, той просто не помнеше как си е счупил ръката. А и тая стара история му се струваше маловажна (ала сега си мисли, че самата липса на интерес е била твърде странна — та нали той обръща внимание на всяка кихавица, стряска се от най-леката промяна в цвета на изпражненията си). В края на краищата, ставаше дума само за някакво старо счупване, дребна неприятност от далечното минало, от детството, за което почти не си спомняше и не желаеше да си спомня. Понаболяваше го, ако му се случеше в дъждовен ден дълго да седи зад волана. Един-два аспирина пропъждаха болката. Дреболия.

Но сега не е просто дребна неприятност; сякаш някакъв безумец скрибуца с ръждивия трион по костта му като цигулар и той си спомня, че точно така беше в болницата през първите три-четири дни след нещастието, особено късно привечер. Лежеше изпънат и потен от лятната жега, чакаше сестрата да му донесе хапче, а сълзите тихичко се стичаха по бузите към ушите му и той си мислеше: Все едно, че някакъв смахнат си точи косата там.

Ако това е Булевардът на спомените , мисли сега Еди, по-добре изобщо да ги няма; предпочитам да ги премахна с една солидна мозъчна клизма в правото черво на паметта.

Без сам да знае, че ще заговори, той казва:

— Хенри Бауърс ми счупи ръката. Помните ли?

Майк кимва.

— Беше точно преди изчезването на Патрик Хокстетър. Не си спомням датата.

— Аз си я спомням — глухо изрича Еди. — Беше на 20 юли. Хокстетър се води изчезнал от… кога? От 23-ти ли?

— Двайсет и втори — поправя го Бевърли Рогън, макар че не казва защо е толкова сигурна в датата: защото е видяла как То грабна Хокстетър. Не им казва и защо още тогава е вярвала, както вярва и днес, че Патрик Хокстетър беше луд, може би даже по-луд от Хенри Бауърс. Ще им каже , но сега е ред на Еди. Тя ще говори след него, а после навярно Бен ще разкаже за кулминацията на ония юлски събития… за сребърния куршум, който не посмяха да отлеят. Едва ли някога е имало по-кошмарен дневен ред , мисли тя… но безумното, весело опиянение не отстъпва. Откога не се е чувствувала толкова млада? Едва се удържа на едно място.

— Двадесети юли… — тихо мърмори Еди, търкаляйки инхалатора напред-назад по масата. — Три или четири дни след оная история с димната яма. Мъкнах гипса до края на лятото, помните ли?

Ричи се плесва по челото с онзи типичен жест, който всички помнят от някогашните времена и Бил си мисли със странна смес от веселие и тревога, че за момент Ричи е заприличал на Умното бобърче.

— Да бе, точно така! Когато отидохме на Нийбълт стрийт, ти беше гипсиран, нали? И по-късно… в тъмното…

Ричи изведнъж се запъва и озадачено тръска глава.

— Какво, Р-ричи? — пита Бил.

— Това още не си го спомням — споделя Ричи. — А ти?

Бил бавно поклаща глава.

— През онзи ден и Хокстетър беше с тях — казва Еди. — Тогава за последен път го видях жив. Може би е заел мястото на Питър Гордън. Сигурно Бауърс не е искал Питър да му се мярка пред очите след боя с камъни.

— Всички умряха, нали? — тихо пита Бевърли. — След Джими Кълъм единствените загинали бяха от приятелите на Хенри Бауърс… или от бившите му приятели.

— Всички освен Бауърс — потвърждава Майк и се озърта към балоните над микрофилмовия апарат. — А той е в „Джунипър хил“. Частна психиатрична лечебница в Огъста.

— К-к-как ти счупиха ръката, Е-е-еди? — обажда се Бил.

— Заекваш все по-зле, Шеф Бил — тежко изрича Еди и довършва питието си на един дъх.

— Остави т-това сега — казва Бил. — Ра-ра-разправяй.

— Разкажи ни — подкрепя го Бевърли и лекичко докосва ръката на Еди. Болката пак припламва.

— Добре — съгласява се Еди. Налива си ново питие, оглежда го замислено и казва: — Два дни след като се прибрах от болницата, вие дойдохте у нас да ми покажете сребърните топчета. Помниш ли, Бил?

Бил кимва.

Еди поглежда Бевърли.

— Бил те запита дали си готова да ги изстреляш, ако се стигне дотам… защото имаше най-точно око. А ти май каза, че не искаш… че от страх нищо няма да можеш да направиш. И после ни каза още нещо, но не помня какво. Като че беше… — Еди изплезва език и докосва връхчето му, сякаш нещо е залепнало там. Ричи и Бен се ухилват едновременно. — Не беше ли нещо за Хокстетър?

— Да — потвърждава Бевърли. — Ще разкажа когато свършиш. Започвай.