Стивън Кинг - То

Засилваше се. Още. И още.

Долиташе от небето. Ричи не искаше да гледа, ала нямаше сили да се удържи и въпреки волята си вдигна глава. Слънцето беше като нажежена монета, прогаряща в надвисналите облаци малко кръгче, обкръжено от воднист ореол. Под него лежеше в пълно безмълвие буйната зеленина на Пущинака. И Ричи помисли, че разбира накъде ги води видението: щяха да видят пристигането на То.

Тръпката придоби глас — гръмовен тътен, който прерасна в буйство от оглушителни трясъци. Ричи притисна ушите си с длани и закрещя, ала не чуваше собствения си вик. До него Майк също крещеше и Ричи видя, че от носа му се стича тънка струйка кръв.

Сред облаците на запад лумна пурпурно зарево. То се носеше към тях, прерастваше от артерия в поточе, в река от злокобен цвят; сетне нещо пламтящо, падащо, продра облачната завеса и в същия миг налетя вихър. Горещ вихър, изпълнен с лют, задушлив дим. Нещото в небето беше огромно; гореше с болезнена, ослепителна сила като пламнала главичка на някаква титанична кибритена клечка. От него се разбягваха сините камшици на електрически мълнии, повлекли по дирите си гръмотевици.

Космически кораб! — изкрещя Ричи, докато падаше на колене и закриваше очите си с длани. Боже мой, това е космически кораб! Но мислеше — и по-късно щеше да го каже на другите, доколкото му стигаха думите — че всъщност не е космически кораб, макар навярно да бе минало през пространството, идвайки насам. Незнайното нещо, което рухна в онзи древен ден, бе дошло отдалече, много по-далече от най-далечната звезда и галактика — и ако в първия миг Ричи помисли за космически кораб , причината бе само една: че в разсъдъка му нямаше друго название за онова, което виждаше с очите си.

После отекна експлозия — грохот, последван от тътнеща вълна, която повали двете момчета. Този път Майк се пресегна и сграбчи ръката на Ричи. Нова експлозия. Ричи отвори очи и видя как сред огнено зарево в небето се издига димен стълб.

То! — изкрещя той към Майк, обезумял от ужас. Никога през живота си не бе срещал и нямаше вече да срещне толкова дълбоко, зашеметяващо чувство. То! То! То!

Майк дръпна ръката му, накара го да се изправи и двамата хукнаха по високия бряг на младия Кендъскиг, без да забелязват, че стъпват на сантиметри от скалния ръб. Веднъж Майк се препъна и падна на колене. Малко по-късно Ричи на свой ред се просна долу и усети остра болка в брадичката, а панталонът му се раздра с пращене. Връхлитащият вихър носеше мириса на горски пожар. Пушекът ставаше все по-гъст и Ричи смътно осъзна, че двамата с Майк не са единствените бегълци. Животните препускаха наоколо, бягайки от дима, от пожара, от огнената смърт. Може би бягаха от То. От новия обитател на този свят.

Ричи се закашля. Чуваше до себе си кашлицата на Майк. Пушекът се сгъстяваше, поглъщаше зелените, сивите, червените багри на деня. Майк падна отново и Ричи изпусна ръката му. Заопипва слепешком, ала вече не можеше да я открие.

Майк! — панически изкрещя той през кашлицата. Майк, къде си? Майк! МАЙК!

Но Майк бе изчезнал; нямаше го никъде.

ричи! ричи! ричи!

(!!ПЛЯАААС!!)

— ричи! ричи! ричи, добре

ли си?

Клепките му запърхаха, отвориха се и той видя, че коленичилата до него Бевърли бърше устата му с кърпичка. Другите — Бил, Еди, Стан и Бен — стояха зад нея със сериозни, изплашени лица. Лявата му буза беше изтръпнала от болка. Той се помъчи да каже нещо на Бевърли, но успя само да изграчи. Опита да се изкашля и едва не повърна. Имаше чувството, че гърлото и дробовете му са тапицирани с пушек.

Най-сетне намери сили да изпъшка:

— Ти ли ме зашлеви, Бевърли?

— Друго не ми идваше на ум — отвърна тя.

— Пляааас — промърмори Ричи.

— Мислех, че вече няма да се свестиш, това е — каза Бев и изведнъж се разплака.

Ричи неловко я потупа по рамото, а Бил я погали по врата. Тя веднага се завъртя и здраво стисна ръката му.

Ричи с усилие се надигна и седна. Светът се разлюля. Когато вълните отминаха, той видя Майк да седи, подпрян на едно дърво. Лицето му беше замаяно и пепеляво.

— Драйфах ли? — обърна се Ричи към Бев.

Тя кимна, продължавайки да плаче.

— Сигур съм ти оплескал фустата, скъпа? — запита той с продран, треперещ Глас на Ирландско ченге.

Бев се разсмя през сълзи и поклати глава.

— Обърнах те на една страна. Страх… стра-а-ах ме б-беше, че ще се за-за-задавиш.

И тя отново се разрида.

— Нъ-нъ-не е ч-ч-честно — заяви Бил, без да изпуска ръката й. — В тъ-тъ-тая тайфа аз съм пе-пе-пелтекът.