Стивън Кинг - То

Не бива да се боиш , каза си той. Помни, че това е само сън, или видение, наречи го както щеш. Всъщност двамата с Мики сме в къщичката и гълтаме пушилката. Скоро на Шеф Бил ще му се врътне чивията задето не отговаряме и двамата с Бен ще слязат да ни измъкнат. Както се казва, всичко е само вятър и мъгла.

Ала с очите си виждаше, че през раздраното крило на един от прилепите прозират бледи слънчеви лъчи; когато минаха под една от гигантските папрати, той зърна как по широката зелена вейка пълзи тлъста жълта гъсеница, влачейки подире си дълга сянка. По издутото й тяло подскачаха и се гърчеха дребни черни червейчета. Ако това бе сън, трябваше да признае, че за пръв път сънува толкова ясно.

Продължиха към ромона на водата и газейки до колене в гъстата мъгла, Ричи не можеше да разбере дали докосва земята с нозе или не. Скоро излязоха на място, където мъглата и земята свършваха едновременно. Отначало Ричи не повярва на очите си. Това не можеше да е Кендъскиг — и все пак беше. Пенестите струи летяха по тясно корито, прорязано в същата трошлива скала, а на отсрещния стръмен бряг епохите бяха застинали една върху друга в каменни пластове — червени, оранжеви, пак червени. През такава река не можеш да минеш по камъните, трябва да си построиш въжен мост, а паднеш ли вътре, вълните веднага ще те пометат. Реката ревеше със сляпа, безумна ярост и докато Ричи гледаше със зяпнала уста, една розово-сребриста риба излетя нагоре в изумително висока дъга, за да лапне някоя от мушиците, които се сливаха в трептящи облачета над водната повърхност. След миг тя плясна долу, още преди Ричи да осъзнае нейното присъствие и да си даде сметка, че никога не е виждал подобна риба — дори и на картинка.

Над главите им с дрезгави крясъци прелитаха птичи ята. Не бяха десетки или даже стотици; за момент небето просто почерня от тях и слънцето сякаш се скри зад облак. Още някакво същество запращя из храстите; последваха го и други. С разтуптяно до болка сърце Ричи се завъртя и зърна как някаква странна антилопа се стрелна наблизо, устремена на югоизток.

Нещо ще се случи. И те усещат.

Птиците все минаваха и минаваха — навярно излитаха масово нейде на юг от тук. Нов звяр затрополи из храсталака… и още един. Сетне настана тишина, нарушавана само от монотонния рев на Кендъскиг. В тишината тегнеше, назряваше някакво трепетно очакване и това разтревожи Ричи. Усети как се раздвижват настръхващите косъмчета по врата му и слепешком подири ръката на Майк.

Знаеш ли къде сме? — изкрещя той. Чатна ли точната дума?

Божичко, да! — изрева в отговор Майк. Чатнах я! Това е отдавна, Ричи! Отдавна!

Ричи кимна. Да, отдавна — както в приказките: имало едно време, много, много отдавна, когато всички живеехме из горите и нямахме друг дом. Стояха сред Пущинака — такъв, какъвто е бил преди Бог знае колко хиляди години. Намираха се в някакво невъобразимо минало, още преди ледниковата епоха, когато Нова Англия е била тропическа страна като Южна Америка днес… ако изобщо можеше да се говори за днес . Той пак се озърна нервно, очаквайки едва ли не да види как чудовищен бронтозавър издига грозната си глава на фона на небето и свежда очи към тях, а огромната му паст е пълна с кал и мокри изскубнати водорасли… или как през храсталаците се прокрадва саблезъб тигър.

Но наоколо тегнеше само оная тишина, която се възцарява броени минути преди да връхлети страховита буря, докато в небето оловните облаци пълзят все по-нагоре и по-нагоре, слънчевите лъчи придобиват странен, болнав пурпурно-жълтеникав оттенък, вятърът стихва и из въздуха плъзва тежък мирис като от презареден акумулатор.

Ние сме в миналото, може би преди милион години, или десет, или осемдесет милиона, все едно, тук сме и нещо ще се случи, не знам какво, но ще се случи и ме е страх, искам да свърши, искам да се върна и моля те, Бил, моля те, измъкни ни навън, ние сякаш сме пропаднали в някакъв филм, моля те, моля те, помогни…

Ръката на Майк го стисна още по-силно и той осъзна, че тишината вече не е пълна. Усещаше глухо равномерно бръмчене — да, не чуваше, а го усещаше как притиска плътната ципа на тъпанчетата му, как разтърсва ситните костици, които пораждат чувството за звук. Шумът постепенно се засилваше. Той нямаше тон; просто съществуваше —

( слово в началото бе слово в началото бе )

безформен, бездушен звук. Без да гледа, Ричи посегна към близкото дърво, докосна го и когато дланта му обгърна извивката на ствола, той усети пленената вътре вибрация. Същевременно осъзна, че я долавя и с краката си като равномерен, тръпнещ гъдел, който пълзеше нагоре през глезените и прасците към коленете, превръщайки сухожилията в камертони.