Стивън Кинг - То

Мисълта се зарея нанякъде. Нямаше значение. Изведнъж откри, че вече може да диша и по-дълбоко. Дробовете му се бяха приспособили. Дали пък не беше родом от Венера?

Майк метна няколко съчки в огъня. За да не остане по-назад, Ричи добави още наръч клони.

— Как си, Рич? — запита Майк.

Ричи се усмихна.

— По-добре. Почти отлично. Ами ти?

Майк кимна и също се усмихна.

— Великолепно. Идват ли ти странни мисли?

— Аха. Преди минутка си въобразих, че съм Шерлок Холмс. После помислих, че мога да танцувам като „Довълс“. Знаеш ли, очите ти са толкова червени, че ако се видиш, сам няма да се познаеш.

— И твоите. Чифт дърти невестулки в кокошарника, това сме ние.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Значи, викаш, всичко е наред?

— Наред е. Ами ти чатна ли майтапа?

— Чатнах го, Майк.

— А, добре тогава.

Двамата се ухилиха един срещу друг, после Ричи пак облегна глава на стената и се загледа към отдушника. Не след дълго усети, че започва да се рее нейде надалече. Не… не надалече. Нагоре. Рееше се нагоре. Като

( реем тук долу всички се реем )

балон.

— Д-до-ххо-обре ли сте, мо-мо-момчета?

Гласът на Бил долиташе през отдушника. Долиташе от Венера. Разтревожен. Ричи усети как отново хлътва в тялото си с глух тътен.

— Добре сме — чу отдалече собствения си раздразнен глас. — Добре сме, казахме , добре сме, кротувай, Бил, остави ни да чатнем майтапа, тоест да схванем съвета, нали ме разбираш, вече схващаме

( съвета )

съвета.

Къщичката бе станала още по-голяма и сега подът беше покрит с лъскав паркет. Пушекът се превръщаше в непрогледна мъгла, през която едва прозираше огънят. Този под! Всеблаги Исусе, ела ни на помощ! Беше огромен, като под на бална зала в музикална комедия на „Метро Голдуин Майер“. Отсреща го гледаше Майк — едва различим силует в мъглата.

Идваш ли, Мики?

Тук съм, до теб, Ричи.

Още ли ти е наред всичко?

Аха… само дръж ми ръката… можеш ли да я хванеш?

Мисля, че да.

Ричи протегна ръка и усети как силните кафяви пръсти обгръщат китката му, макар че Майк беше в другия край на необятната зала. О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината…

Килна глава назад и се загледа в отдушника — толкова бял и мъничък. Сега беше много по-високо. На километри от пода. Венериански прозорец.

Ето, случваше се. Ричи почваше да се рее. Хайде тогава , помисли той, докато излиташе все по-бързо и по-бързо нагоре през пушека, през мъглата, през маранята или кой знае още какво.

Вече не бяха вътре.

Двамата стояха един до друг сред Пущинака и здрачът прииждаше.

Знаеше, че това е Пущинакът, но всичко изглеждаше някак различно. Листакът беше по-пищен, по-гъст, наситен с диви аромати. Тук-там се мяркаха невиждани растения и Ричи осъзна, че някои от тях са гигантски папрати, а не дървета, както бе помислил отначало. Нейде наблизо бучеше река, но този звук беше много по-силен, отколкото можеше да се очаква — реката не бълбукаше лениво като Кендъскиг, а се носеше с грохот, както навярно Колорадо ривър влачи мътните си води по дъното на Гранд каньон.

И беше горещо. Не ще и дума, в Мейн през лятото също наставаха жеги, понякога влагата не оставяше човек да мигне по цяла нощ в лепкавото легло, но чак такава горещина и влага не бе виждал през целия си живот. Ниска, лепкава и гъста мъгла изпълваше долчинките и пълзеше край краката на момчетата. Из нея се носеше неясен тръпчив мирис, като от горящи сурови дърва.

Двамата с Майк мълчаливо се запровираха през странната растителност към шума на течаща вода. Дебели, жилави лиани провисваха между дърветата като раздърпани хамаци, а веднъж Ричи чу как нещо с трясък си пробива път през гъсталака. Ако се съдеше по-звука, трябва да беше по-едро от елен.

Спря колкото да се огледа и завъртя глава към хоризонта. Знаеше къде би трябвало да стърчи масивният бял силует на Водонапорната кула, но сега от нея нямаше и следа. Нямаше го железопътния насип, отиващ към депото в края на Нийбълт стрийт, изчезнал бе и кварталът Олд кейп — сега на негово място над боровите и папратови дебри стърчаха само ниски хълмчета и канари от червен пясъчник.

В небето отекна плющене. Момчетата боязливо приклекнаха и над главите им прелетя ято прилепи. Ричи никога не бе виждал толкова грамадни прилепи и за миг го обзе ужас, какъвто не бе изпитал дори когато Бил се мъчеше да подкара Силвър, а зад гърба им трополяха крачките на върколака. Местността беше ужасяващо чужда и неподвижна, но най-страшното бе, че изглеждаше някак позната .