Стивън Кинг - То

— Знам как ще го направим — каза Бев и извади от джоба си плоско картонено кибритче. Отпред бяха отпечатани (толкова ситно, че човек трябваше да ги гледа с лупа) снимките на тазгодишните кандидатки за титлата Мис „Рейнголд“. Бевърли драсна една клечка и веднага духна пламъчето. След това откъсна още шест и прибави към тях изгорялата. Обърна гръб на момчетата и когато отново се завъртя, от юмрука й стърчаха белите крайчета на седем картонени клечки. — Който изтегли изгорялата клечка, остава горе да ни измъква, ако вземем да припадаме.

Бил я изгледа замислено.

— Т-така ли г-г-го и-ххи-искаш?

Тя му се усмихна и цялото й лице грейна като пролетно утро.

— Да, глупчо глупав, така го искам. А ти?

— О-ххо-бичам те, Бев — каза той и по бузите й сякаш плъзна огнена вълна.

Бил като че не забеляза това. Огледа внимателно клечките в юмрука на Бев и след малко изтегли една. Синята фосфорна главичка беше цяла. Бевърли се завъртя и протегна останалите шест към Бен.

— И аз те обичам — дрезгаво изрече Бен. Лицето му бе придобило цвета на зряла слива; дишаше тежко, сякаш всеки миг щеше да го повали сърдечен удар. Но никой не се разсмя. Нейде из дебрите на Пущинака отново запя птица. През главата на Ричи мина нелепата мисъл: Стан сигурно знае каква е.

— Благодаря ти — усмихна се Бев и Бен изтегли клечка. Главичката беше цяла.

Бевърли протегна ръка към Еди. По устните на Еди затрепера плаха усмивка — невероятно мила и почти сърцераздирателно уязвима.

— И аз те обичам, Бев — каза той и дръпна клечката без да гледа. Главичката беше здрава.

Бевърли предложи оставащите четири клечки на Ричи.

— Аз много ша та обича, мис Скаалет! — провикна се той и замляска с устни. Бевърли само се поусмихна кротко и Ричи изведнъж се засрами. — Обичам те, Бев — каза той и я погали по косата. — Страхотна си.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Ричи изтегли клечка и я огледа, твърдо убеден, че е избрал изгорялата. Но грешеше.

Бев се обърна към Стан.

— Обичам те — каза Стан и дръпна клечка от юмрука й. Не беше изгорялата.

— Сега сме само ти и аз — каза тя и протегна на Майк последните две.

Майк пристъпи напред.

— Не те познавам достатъчно, за да те обичам — каза той, — ала те обичам въпреки всичко. Като вземеш да се караш, сигурно и майка ми можеш да стреснеш.

Всички се разсмяха и Майк изтегли клечка. Главичката отново беше здрава.

— И-ххи-зглежда, че все пак с-с-си ти, Бев — каза Бил.

С гримаса на отвращение — толкова шум за нищо — Бевърли разтвори длан.

Главичката на последната клечка беше синя и цяла.

— П-по-ххо-одменила с-си я! — възкликна Бил.

— Не. Не съм. — В гласа й нямаше нито гняв, нито протест — това би изглеждало подозрително — а само върховно изумление. — Бога ми, не съм.

И тя им показа дланта си. Всички видяха бледа следа от въгленчето на изгорялата клечка.

— Бил, кълна се в майка си.

Бил я огледа мълчаливо и кимна. Като по негласно споразумение останалите му подадоха клечките. Седем на брой, всичките със здрави главички. Стан и Еди полазиха по земята, но не откриха изгоряла клечка.

— Не съм — повтори Бев, без да се обръща към когото и да било.

— И какво ще правим сега? — запита Ричи.

— Сли-ххи-изаме всички — каза Бил. — Защото т-това се о-ххо-очаква от нас.

— Ами ако припаднем? — запита Еди.

Бил отново погледна към Бевърли.

— Ако Б-бев к-казва и-ххи-истината, а т-тя не лъ-ъ-ъже, значи няма да при-при-припаднем.

— Откъде знаеш ? — запита Стан.

— Пъ-пъ-просто знам.

Птицата пак запя.

Най-напред слязоха Бен и Ричи, а другите им подадоха камъните един по един. Ричи ги прехвърляше на Бен, който оформи каменно кръгче сред утъпкания глинест под.

— Добре — каза той. — Стига толкова.

Останалите слязоха, всеки с наръч от зелените клони, които бяха насекли с брадвичката на Бен. Бил беше последен. Той затвори капака и открехна тясното прозорче.

— Г-го-о-тово. Т-това ще ни е о-ххот-душникът. Имаме ли п-п-подпалки?

— Ако искаш, вземи това — предложи Майк и измъкна от джоба си оръфана книжка с комикси. — Вече я изчетох.

С бавни, съсредоточени движения Бил накъса страниците една по една. Насядали край стените рамо до рамо и коляно до коляно, другите го гледаха мълчаливо. В землянката се сгъстяваше напрегната тишина.

Бил натрупа върху хартията тънки клончета и се озърна към Бевърли.

— Н-нали имаш к-ки-ххи-ибрит?

Тя драсна клечката и в полумрака заигра жълта светлинка.