Стивън Кинг - То

Бил се престори, че замахва. Ричи отскочи и яко си цапардоса главата в една дъска.

— Оу!

— Хак ти е! — заяви Бил.

— Сега вече аз решавал да ти свети маслото, скапан гринго — закани се Ричи. Не ти щем смрадливите…

— Престанете, момчета! — скастри ги Бевърли. — Това е интересно .

И тя хвърли на Бен толкова топъл поглед, че Ричи очакваше всеки миг от ушите на Камарата да избухнат облачета пара.

— Добре, Б-б-бен — каза Бил. — Про-ххо-дължавай.

— Дадено — едва изграчи Бен. Той се изкашля и продължи малко по-спокойно: — След като приготвяли ямата, индианците запалвали огън на дъното. Слагали влажни съчки, за да се вдига много дим. После всички воини слизали долу и сядали край огъня. Ямата се изпълвала с пушек. В книгата пишеше, че това било не само религиозна церемония, но и един вид състезание, нали ме разбирате? След около половин ден повечето индианци излизали навън, защото вече не издържали на пушека. Оставали само двама-трима. И се смята, че трябвало да им дойдат видения.

— Да бе, то и аз ще имам видения, ако гълтам пушилката пет-шест часа наред — подхвърли Майк и всички се разсмяха.

— Виденията трябвало да подскажат на племето как да постъпи — каза Бен. — И не знам дали е вярно или не, обаче в книгата пишеше, че най-често виденията не лъжели.

Настана тишина и Ричи погледна към Бил. Усещаше, че всички са впили очи в Бил и му се стори — отново — че разказът на Бен за димната яма е нещо повече от обикновен химически опит или фокус, за който прочиташ в някоя книга и решаваш да го изпробваш. Знаеше това, и другите го знаеха. А може би най-добре знаеше Бен. От тях се очакваше да го сторят.

Смята се, че трябвало да им дойдат видения… Най-често виденията не лъжели.

Ричи помисли: Бас държа, ако го питаме, Камарата ще ни каже, че книгата буквално му се е пъхнала в ръцете. Сякаш нещо е искало той да прочете точно тази книга, а после да ни разкаже за димната яма. Защото и тук има племе, нали? Да. Ние. А и май наистина ни трябва да узнаем какво предстои тепърва.

Тази мисъл породи друга: Дали всичко това е трябвалода се случи? Дали точно това се е очаквалода стане, откакто на Бен му хрумна да построим къщичка под земята, а не на дърво? Докъде сме стигнали със собствените си мозъци и откъде някой друг започва да мисли вместо нас?

Навярно в известен смисъл тази идея би трябвало да го успокоява. Приятно е да си въобразяваш, че нещо по-голямо, нещо по-умно се нагърбва с цялото мислене вместо теб — както възрастните поемат грижата за твоята прехрана, купуват ти дрехи, разпределят ти времето… а Ричи бе убеден, че загадъчната сила, която ги обедини, която използуваше Бен като вестоносец на посланието за димната яма — тази сила няма нищо общо с другата, която убива деца. Това бе някаква противосила, нещо враждебно на другото… на… ( добре де, кажи си го направо )

на То. И все пак никак не му се нравеше мисълта, че не владее собствените си постъпки, че го подтикват, че го управляват.

Всички гледаха Бил; всички чакаха да чуят какво ще каже.

— Зъ-зъ-наете ли — рече той, — звучи мъ-много г-г-гот.

Бевърли въздъхна, Стан се размърда тревожно… и нищо повече.

— Мъ-мъ-много г-гот — повтори Бил, свел поглед към дланите си… и може би всичко бе само игра на въображението или на треперещото фенерче в ръката на Бен, ала Ричи имаше чувството, че въпреки широката усмивка Бил е пребледнял от страх. — Може и да ни т-трябва ви-видение, та да решим к-как ще се с-с-справим с нашия про-про-ххоблем.

А ако някой има видение , помисли Ричи, това ще е Бил. Но грешеше.

— Кой знае — каза Бен, — току-виж се оказало, че тоя номер става само при индианците, а за нас е нищо и половина.

— Да бе, сигурно всички ще припаднем от пушека и ще измрем долу — мрачно допълни Стан. — Направо нищо и три четвърти.

— Не искаш ли да го правим, Стан? — запита Еди.

— Май все пак искам — каза Стан и въздъхна. — Знаете ли, покрай вас и аз взех да се побърквам. — Той погледна Бил. — Кога?

— Ами п-по-добро вре-ххе-еме от днес и-ххи-има ли?

Всички млъкнаха стреснато и се умислиха. После Ричи се изправи, бутна капака и отвън нахлу меката светлина на безветрения летен ден.

— Нося си брадвичката — каза Бен, докато се измъкваше подир него. — Кой ще ми помогне да насечем влажни съчки?

В крайна сметка всички тръгнаха да му помагат.

Подготовката им отне около час. Насякоха четири-пет наръча зелени клони и Бен ги окастри от листата и ситните вейки.