Стивън Кинг - То

— Онези балони не са само образи — намесва се Бевърли и сочи с палец през рамо. — Реални са.

— Не си права — казва Ричи и всички извръщат глави към него. — Всички образи са реални. Много ясно. Те…

И изведнъж нещо ново хлътва с щракане в старото гнездо — хлътва с такава сила, че той неволно притиска ушите си с длани. Очите му се разширяват зад дебелите стъкла.

— Боже мой! — възкликва Ричи.

Прегъва се, пипнешком дири опора в ръба на масата, сетне тялото му омеква и той рухва на стола. Посяга за бирата, събаря кутията, вдига я и отпива колкото е останало. Поглежда към Майк, а всички останали гледат него с тревога и недоумение.

— Парливата болка! — крещи той. — Болката в очите ми! Майк! Болката в очите ми…

Майк кимва и леко се усмихва.

— Р-ричи? — обажда се Бил. — Какво и-ххи-има?

Но Ричи почти не го чува. Споменът нахлува в душата му като неудържим прилив, облива го ту с горещи, ту със студени вълни и той изведнъж разбира защо паметта се завръща капка по капка. Ако всичко дойде едновременно, психологическият ефект би бил като изстрел с ловна пушка на сантиметър от ухото му. Ничия глава не би издържала подобна канонада.

— Ние видяхме как е дошло То! — обръща се той към Майк. — Видяхме идването му, нали? Ти и аз… или… само аз ли бях? — Ричи посяга през масата и сграбчва ръката на Майк. — И ти ли видя, Майк, или бях само аз? Видя ли го? Горския пожар? Кратера?

— Видях го — тихо казва Майк и стиска ръката му.

За миг Ричи затваря очи и си мисли, че никога до днес не е изпитвал толкова мощна и топла вълна на облекчение — дори и онзи път, когато трябваше да лети от Лос Анджилис за Сан Франциско, а самолетът излезе от пистата и спря сред тревата. Нямаше убити, нямаше ранени. Няколко чанти се изръсиха от багажниците и толкоз. Ричи се спусна по жълтата пързалка под аварийния изход и помогна на една жена да се отдалечи от самолета. Тя си беше навехнала глезена на някаква къртичина. Смееше се и повтаряше: „Не мога да повярвам, че съм жива, не мога да повярвам, просто не мога да повярвам.“ Ричи я влачеше през рамо с едната ръка, с другата махаше на пожарникарите, които трескаво подканваха пътниците да излизат. По някое време не издържа и рече: „Добре де, не си жива, умряла си, олекна ли ти сега?“ И двамата се разсмяха като луди от облекчение… но днешното облекчение е много по-силно.

— Какво говорите, момчета? — пита Еди, прехвърляйки поглед ту към единия, ту към другия.

Ричи поглежда Майк, но той поклаща глава.

— Твой ред е, Ричи. Стига ми толкова за тая вечер.

— Вие не знаете или може би не си спомняте, защото излязохте преди нас — казва Ричи. — Ние с Майк бяхме последните индианци в димната яма.

— Димната яма — тихо прошепва Бил. Очите му са сини и унесени.

— Паренето в очите ми — казва Ричи, — под контактните лещи. За пръв път го усетих когато Майк ми се обади в Калифорния. Тогава не знаех какво е, но сега знам. Пушек. Пушек отпреди двайсет и седем години. — Той поглежда Майк. — Сигурно ще кажеш, че е психологическо явление? Психосоматично? Нещо от подсъзнанието?

— Не бих казал така — спокойно отвръща Майк. — Бих казал, че онова, което усещаш, е също толкова реално, колкото тези балони, или главата в моя хладилник, или срещата на Еди с трупа на Тони Тракър. Разправяй, Ричи.

И Ричи подхваща:

— Беше четири пет-дни след като Майк донесе татковия си албум в Пущинака. Трябва да е било през втората половина на юли. Къщичката беше готова. Но… онзи номер с димната яма беше твоя идея, Камара. Ти го издири в някаква книжка.

Леко усмихнат, Бен кимва.

Ричи си мисли: Онзи ден беше облачен. Безветрен. Отдалече долитаха гръмотевици. Съвсем като другия ден, около месец по-късно, когато застанахме в кръг сред потока и Стан ни наряза дланите със строшена бутилка от Кока Кола. Въздухът просто висеше неподвижно, сякаш чакаше нещо да се случи и после Бил каза, че именно затова вътре толкова бързо стана непоносимо — защото нямаше вятър.

17 юли. Да, точно така, денят на димната яма. 17 юли 1958, почти месец след като започна ваканцията и в Пущинака се сбра бъдещото ядро на Неудачниците — Бил, Еди и Бен. Извадете ми прогнозата за времето през онзи ден преди двайсет и седем години , мисли Ричи, и без да я чета ще ви кажа каква е. Фокус на Ричи Тозиър, Великият Телепат: „Горещо, влажно, на места гръмотевични бури. Ако ще влизате в димна яма, пазете се от видения…“

Преди два дни беше открит трупът на Джими Кълъм; на следващия ден мистър Нел отново мина през Пущинака и седна да си почине право върху къщичката, ала не забеляза нищо, защото вече я бяха покрили и Бен лично ръководеше наместването на чимовете. Човек можеше да открие нещо подозрително само ако застанеше на четири крака и забиеше нос в земята. Също като бента, новото творение на Бен имаше фантастичен успех, обаче този път мистър Нел изобщо не узна за него.