Стивън Кинг - То

Разпита ги подробно, официално, като записваше отговорите в черното си тефтерче, но те нямаха кой знае какво за казване — поне що се отнася до Джими Кълъм — и мистър Нел си замина след ново напомняне, че не бива да играят в Пущинака сами… никога. Навярно просто би им казал да се пръждосват, ако в полицейското управление вярваха искрено, че Джими Кълъм (или някое друго дете) е бил убит в Пущинака. Но полицаите отлично разбираха, че останките просто отиват натам поради дъждовете и наводненията в дренажната система.

Да, мистър Нел дойде на 16-ти — горещ и влажен, но слънчев ден. На 17-ти беше облачно.

— Ей, Ричи, ще разказваш ли или не? — пита Бев. Очите й блестят и тя леко се усмихва с пухкавите си, бледорозови устни.

— Тъкмо се чудя откъде да започна — казва Ричи.

Сваля очилата си, избърсва ги в ризата и внезапно се сеща откъде да започне — от мига в който земята се разтвори пред него и Бил. Разбира се, той знаеше за къщичката — също като Бил и всички останали — но въпреки всичко по гърба му полазиха тръпки, когато сред поляната неочаквано зейна мрачен процеп.

Спомня си как Бил го откара със Силвър до обичайното място на Канзас стрийт и двамата смъкнаха колелото под моста. Спомня си как тръгнаха по пътеката и на места трябваше да се провират с рамото напред през буйните храсталаци — вече наближаваше средата на лятото, а през онази година зеленината в Пущинака беше невероятно пищна. Спомня си как размахваха ръце по комарите, които прелитаха с подлудяващо бръмчене край ушите им; спомня си даже как Бил каза (о, колко ясно го чува, сякаш е било не вчера, а днес, току-що):

— З-з-задръж за с-с-с…

екунда, Ръ-ричи. Имаш един стра-а-ахотен на въ-въ-врата.

— О, Господи — изпъшка Ричи. Ненавиждаше комарите. Дребни летящи вампири, това бяха всъщност проклетите гадинки. — Убий го, Шеф Бил.

Бил го зашлеви по врата.

— Оу!

— Гле-ххе-едай!

Бил протегна длан пред лицето на Ричи. Около размазания комар тъмнееше безформено кърваво петънце. Моята кръв , помисли Ричи, ще я смучете, а, твари гадни!

И от устата му излетя нечленоразделно възклицание на погнуса.

— Н-не бо-о-ой се — каза Бил. — Т-тоя скапаняк в-вече няма да та-та-танцува.

Те продължиха напред, разпъждайки с ръце комарите и облаците ситни мушици, привлечени от нещо в аромата на тяхната пот — много години по-късно това нещо щеше да бъде наречено „феромони“.

— Бил, кога ще разкажеш на другите за сребърните куршуми? — запита Ричи докато наближаваха полянката. В случая „другите“ означаваше Бев, Еди, Майк и Стан — но Ричи подозираше, че Стан вече има доста ясна представа какво издирват в Общинската библиотека. Стан беше умен — прекалено умен, а много хубаво не е на добро, мислеше си понякога Ричи. Онзи ден, когато Майк донесе в Пущинака татковия си албум, Стан едва не откачи. Всъщност Ричи беше почти уверен, че повече няма да го видят и Клубът на Неудачниците ще се превърне в секстет (Ричи много обичаше тази дума и винаги натъртваше на първата сричка). Но на следващия ден Стан пристигна както винаги и от тогава Ричи взе да го уважава още повече. — Днес ли ще им кажеш?

— Н-не дъ-дъ-днес — отвърна Бил.

— Не ти се вярва да стане, нали?

Бил сви рамене и Ричи, който навярно разбираше Бил Денброу както никой друг (по-добре щеше да го разбира единствено Одра Филипс, но дотогава имаше още много години), усети какво би казал Бил, ако можеше да се отърве от товара на заекването: че хлапета, които отливат сребърни куршуми, се срещат само в детските книжки и комикси. С други думи — щуротии. Опасни щуротии. Да, можеха да опитат. Да, Бен Ханском можеше и да успее. Да, на кино би станало както трябва. Но…

— Е?

— Имам и-ххи-дея — каза Бил. — По-проста. Но само ако Бе-бе-бевърли…

— Какво Бевърли?

— Нищо.

И Бил прекрати разговора.

Излязоха на полянката. Ако човек се вгледаше по-внимателно, би му се сторило, че тревата изглежда посмачкана — някак овехтяла . Дори би могъл да си помисли, че има нещо изкуствено — едва ли не нарочно търсено — в шарката от сухи листа и борови иглички по чимовете. Бил се наведе, вдигна хартийка от шоколадов десерт „Ринг Динг“ — личеше, че Бен е минавал оттук — и разсеяно я пъхна в джоба си.

Момчетата пристъпиха към средата на полянката… и изведнъж отпред с ръждиво скърцане се надигна парче земя с размери десет на трийсет сантиметра. От мрака на черния отвор надничаха нечии очи и за миг Ричи потрепера. Но това бяха очите на Еди Каспбрак… и именно Еди, когото след седмица щяха да посещават в болницата, изрече с глух глас: