Стивън Кинг - То

— Всички ви ще избия! — крещеше клоунът през смях. — Само опитайте да ме спрете и ще избия всички ви! Първо ще ви побъркам и после ще ви избия! Не можете да ме спрете! Аз съм Джинджифиловият човек! Аз съм Младият върколак!

И за миг То наистина се превърна в Младия върколак — над жабото на сребристия костюм изникна посребрената от луната вълча муцуна, оголила насреща им хищни бели зъби.

— Не можете да ме спрете, аз съм прокаженият!

И ето че прокаженият се втренчи насреща им с очите на оживял мъртвец, изцъклени сред прогнилите язви на страшното, разложено лице.

— Не можете да ме спрете, аз съм мумията!

Лицето на прокажения внезапно се сбръчка, прорязано от сухи, прашни пукнатини. От кожата му се лющеха прастари, полуизтлели превръзки. Бен пребледня като извара, притисна бузата си с длан и извърна глава.

— Не можете да ме спрете, аз съм мъртвите момчета!

— Не! — изкрещя Стан Юрис. Очите му бяха изхвръкнали над дъги от напрегната, сбръчкана плът — шокова плът , мина през ума на Бил и дванайсет години по-късно той щеше да използува тази дума в един роман, без да подозира откъде е дошла; просто щеше да изпише подходящата дума на подходящото място, както правят всички писатели, и щеше да я сметне за най-обикновен дар от онова пространство

( странство )

откъдето понякога изплуват оригиналните изрази.

Стан изтръгна албума от ръцете му и яростно захлопна кориците. Отчаяно го стискаше с длани и по ръцете му трептяха обтегнати сухожилия. Огледа приятелите си с почти обезумели очи.

— Не — бързо изрече той. — Не, не, не.

Внезапно Бил осъзна, че се плаши не толкова от клоуна, колкото от упоритата съпротива на Стан; разбра, че То се надява тъкмо на такава реакция, защото…

Защото може би То се бои от нас… изпитва истински страх за пръв път в своя дълъг, много дълъг живот.

Сграбчи раменете на Стан и го разтръска с всичка сила. Стан изтрака със зъби и изтърва албума. Майк го вдигна и побърза да го остави настрани — след видяното едва смееше да докосне кориците. Но все пак албумът беше на баща му и някаква смътна интуиция му подсказваше, че Уил Хенлън никога няма да види онова, което зърнаха преди малко.

— Не — тихо изрече Стан.

— Да — каза Бил.

— Не — повтори Стан.

— Да. Ние вси-и-ички…

— Не.

— … г-го ви-ххи-идяхме, Стан — довърши Бил и се огледа към останалите.

— Да — потвърди Бен.

— Да — каза Ричи.

— Да — кимна Майк. — О, Боже мой, да.

— Да — каза Бев.

— Да — едва изпъхтя Еди през задръстеното си гърло.

Бил се обърна и очите му повеляваха на Стан да го погледне.

— Н-не му по-ххо-зволявай д-да те по-о-одлъже, човече. И т-ти го в-в-видя.

— Не исках! — проплака Стан. По челото му се стичаха струйки лъскава, мазна пот.

— Обаче г-го ви-ви-видя .

Стан ги оглеждаше един по един. Зарови пръсти в късо подстриганата си коса и от гърдите му се отрони дълбока, трепереща въздишка. Очите му като че се избистриха след оная прииждаща лудост, която бе стреснала Бил.

— Да — каза той. — Да. Добре де. Да. Това ли искаш? Да.

И Бил си помисли: Все още сме заедно. То не успя да ни спре. Все още можем да го убием. Все още можем… ако сме храбри.

Завъртя се към останалите и във всички очи зърна частица от истерията на Стан. Не чак толкова безумна… но все пак реална.

— А-а-аха — каза той и се усмихна на Стан. След кратко колебание Стан отвърна на усмивката и ужасеното му лице се поотпусна. — Точно това и-ххи-исках, ш-ш-шубе такова.

— Бибип, тъпчо — отвърна Стан и всички се разсмяха. Смехът беше писклив, истеричен, но Бил реши, че е по-добре така, отколкото изобщо да не се смеят.

— Хъ-хъ-хайде — подкани ги той, защото все някой трябваше да каже нещо. — Дайте да д-д-довършим къщичката. Какво ще ре-ххе-ечете?

Видя в очите им облекчение и благодарност… но тази благодарност не му помагаше да се спаси от собствения си ужас. Нещо повече — част от тяхната признателност го караше да ги ненавижда. Нима нямаше правото на страх, нима трябваше вечно да крие истинските си чувства, за да не разруши крехката връзка, която ги сливаше в едно цяло? А от друга страна… не беше почтено дори да си мисли подобно нещо, нали така? Защото в известен смисъл той ги използуваше — използуваше приятелите си, рискуваше живота им — само и само да отмъсти за мъртвия си брат. И нима всичко свършваше дотук? Не, защото Джордж беше мъртъв, а ако изобщо имаше начин да отмъсти, Бил подозираше, че това непременно ще стане за сметка на живите. И в какво го превръщаше всичко това? В ситен дрислив егоист, който размахва тенекиен меч и се прави на крал Артур.